— Студеното време я прави енергична — промърмори повече на себе си, отколкото на Грейс, но приятелката й имаше слух на лисица и не се забави с отговора.
— Трябва да лежиш в легло и да ядеш кифлички, не да се разхождаш из снега — смъмри я тя, клатейки пръста си.
— Здрава съм като бик — отвърна Катрин кратко. — И само в петия месец. Отказвам да се заключа в къщи само защото очаквам дете.
— Не бъди толкова драматична — каза Грейс, като завъртя очи. — Нарича се усамотение и се практикува от всяка бременна жена в Англия и отвъд.
— Освен от тези, които трябва да работят за прехраната си и все пак имат напълно здрави бебета, без да прекарват седмици в леглата си.
— Обоснован отговор — отвърна неохотно Грейс, но в очите й заблестя любов, когато погледът й се спусна към корема на Катрин, който беше очертан под широката й рокля.
Катрин беше открила, че е бременна, малко след като се беше завърнала в Лондон. Беше мислила да пише писмо на Маркъс, но не след дълго сметна идеята за глупава. Дори в най-смелите си мечти не си бе представяла, че ще забременее през тяхната страстна нощ, и беше ужасена какво би направил Маркъс, щом разбереше, че носеше наследника му, в случай че беше момче. Вече беше изгубила мъжа си, нямаше да може да живее, ако изгубеше и детето си.
Когато небето отвън започна да се смрачава, двете жени се изправиха и се сбогуваха. Грейс живееше с родителите си само няколко къщи по-надолу в обратна посока от градската къща на Катрин. Тя предложи да придружи приятелката си, но Катрин я побутна нежно напред и продължи сама.
Вятърът се беше засилил и снегът се виеше заедно с него, докато Катрин си проправяше път през оживените улици на Лондон. Беше бутана и блъскана, докато вървеше напред, но стискайки здраво дамската си чантичка, успя да се прибере без инцидент.
Спретната къща от кафяв камък, която се намираше се кована желязна ограда, беше подаръкът й от Маркъс за сватбата. Нито един от двамата не бе предполагал, че един ден тя щеше да се превърне в нейно убежище.
Изморена от бързото темпо, което си беше наложила, Катрин се отпусна на първия стол, на който попадна, след като икономът й взе палтото, шала и маншона и изчезна в кухнята да приготви чай. Тя затвори очи и започна да разтрива корема си с успокояващи, ритмични кръгове.
— Малко е късно да се разхождаш сама навън, не мислиш ли? — изрече провлачено от сенките болезнено познат глас.
С шумно ахване Катрин се повдигна рязко. Ръцете й се приближиха към устата й в безмълвно отрицание, когато Маркъс тръгна към нея от стената, на която се облегнал, и застана пред нея със здраво стисната челюст и сиви очи като облаците отвън.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Катрин? — попита тихо. Погледът му се спусна надолу по тялото й, задържа се за момент върху нежните извивки на корема й и се върна обратно към зачервеното й лице.
Устата на Катрин се отвори и затвори, но не можеше да изрече и дума. Със закъснение разбра, че почти всички свещи бяха изгасени и наоколо не се виждаха слуги. Признаци, които трябваше да й подскажат за присъствието на Маркъс, ако не бе толкова уморена.
— Аз… аз не… кога… какво правиш тук? — най-накрая успя да изрече. Сърцето й блъскаше диво в гърдите. Тя си пое накъсана глътка въздух и покри корема си с ръце в защитнически жест, който веднага накара Маркъс да се намръщи.
— Няма причина да се страхуваш от мен — сопна се той. — Не съм дошъл да те нараня. Просто исках да знам защо криеш бременността си от мен. Мое ли е детето?
Прямотата на въпроса му беше искрата, която й бе нужна, за да възвърне гласа си.
— Да — отвърна и защото нямаше какво друго да крие, продължи с глас, изпълнен с емоция и едва сдържани сълзи. — Бебето може да е само твое и на никой друг, Маркъс. Никога не съм била с друг мъж.
Той стисна зъби.
— Имаш предвид, откакто забременя. Не си била с друг мъж, откакто си забременяла.
— Не — Катрин възрази тихо. Погледна надолу към ръцете си. Златната й венчална халка сякаш блестеше на бледата светлина и тя я завъртя притеснено, опитвайки се да открие правилните думи, с които да каже истината на мъжа си. — Имам предвид никога. Аз… аз трябваше да ти кажа по-рано, но ти никога не ме попита директно, а просто повярва на всичките слухове…
Тя усети лек натиск на коленете си и вдигна поглед, за да види Маркъс коленичил пред стола й с неестествено бледо лице и почти трескаво блеснали очи. Беше отслабнал, откакто го беше видяла последно, и бузите му бяха хлътнали, а косата му занемарена. Изглеждаше окаяно.