— Какво говориш? — попита дрезгаво той.
Беше време — крайно време — най-накрая да му разкрие истината. Катрин преглътна трудно и продължи, за да направи точно това.
— Никога не съм ти изневерявала, Маркъс. Флиртувах, вярно е, но беше само за да те накарам да се върнеш при мен. Бях млада и суетна и ми липсваше толкова много, когато замина. Помислих си, че ако те накарам да ревнуваш, ще поискаш да ме задържиш близо до себе си, но това само те отдалечи от мен. Защо си замина? Не ме ли обичаше?
В ъгълчетата на очите й се събраха непролети сълзи, но тя ги задържа, тъй като инстинктивно знаеше, че това ще е последният й шанс да се изясни със съпруга си, дори да бе само заради нероденото им дете.
Маркъс потръпна, сякаш го беше зашлевила. Затвори очи и си пое въздух.
— Обичах те с всяка част от душата си, но бях глупав и арогантен. Имах всичко, от което се нуждаех, но исках още. Когато се завърнах в Англия и повярвах, че си била в обятията на други мъже… полудях. Не исках да чувам причини, не можех да мисля. Натрупах богатството, което смятах за толкова важно, но жертвата бе твърде голяма. Разбирам го сега.
Пръстите му се вкопчиха в нежната кожа на бедрата й, когато се приведе напред към нея с отчаяната си любов, изписана на лицето му, която я оставяше без дъх.
— Бих живял като просяк — прошепна болезнено, — ако това означава, че ще мога да прекарам още една нощ в ръцете ти.
— О, Маркъс… — По лицето й се стекоха сълзи. За миг се озоваха в обятията си. Тя уви ръце около врата му и заплака към гърдите му, докато той прокара ръце в косите й и зарови лице в шията й.
Времето сякаш спря. Стаята се завъртя в кръг и Катрин се вкопчи за Маркъс с всичка сила. Той повдигна брадичката й и целуна влажните й бузи, слепоочието й, носът й… преди да се спре жадно на устните й. Езиците им се преплетоха, те се притиснаха плътно един в друг и по тялото на Катрин се разля копнеж като гореща лава, която стигна до най-интимната й част.
— Чакай, любима моя. — С напрегнато от усилието лице, Маркъс я хвана нежно за раменете и я отдръпна от себе си.
Катрин промърмори в протест, не харесвайки мисълта да се отдели от него дори и за секунда повече. Той се засмя тихо и се пресегна да прибере една къдрица зад ухото й, а пръстите му се спуснаха по челюстта й в нежна милувка.
— Все още трябва да говорим, а аз не мога да мисля трезво, когато те докосвам — призна Маркъс, а краищата на устните му се извиха нагоре в намек за усмивка.
Погледът на Катрин се спусна надолу по тялото му към мъжествеността му, която беше изключително забележима в момента, и страните й поруменяха. Захапвайки долната си устна, тя послушно отстъпи крачка назад и сключи ръце пред корема си.
— Д-да? — попита тя, неспособна да прикрие тихото пречупване в гласа си.
— Бяхме непоносимо жестоки един към друг, Катрин. Направихме и казахме неща — аз направих и казах неща — които не могат да бъдат лесно забравени или простени.
Сърцето й се сви от болка. Щеше да я остави отново и, небеса, този път нямаше да го преживее. Не и сега, когато бе усетила каква би могла да е любовта помежду им. Една самотна сълза се стече от ъгъла на окото й и заблестя на бузата й като диамант. В нея беше събрана всичката болка и всяко предателство, което беше изстрадала, всяка безсънна нощ, която беше прекарала, и всяка надежда, която беше потъпквана.
Сепна се, когато усети нещо да се докосва нежно до бузата й. Отвори с очи и наблюдава в безмълвно мълчание как Маркъс улови сълзата й на палеца си и го пристисна към устните си.
— Не плачи повече, любима. Не мога да го понеса — каза дрезгаво той с подозрително навлажнени очи.
Катрин протегна сляпо ръка към него, той я хвана и я притисна към гърдите си. Под дланта си можеше да усети как сърцето му бие силно и отмерено и разбра.
Разбра, че миналото беше минало. Разбра, че трудностите, които ги разделяха някога, сега си събираха заедно. Разбра, че връзката, която имаха, можеше да бъде обтегната, но никога скъсана. И най-важното — разбра, че…
— Обичам те — каза пламенно.
— О, Кат — въздъхна той.
Радостен смях се откъсна от устните й, когато той я взе в обятията си и я завъртя. Когато я остави да стъпи отново на крака, я задържа в прегръдката си и това, което прошепна в ухото й, я накара да заплаче отново, но тези сълзи бяха от щастие, не от тъга, и усмивката, която озари лицето й, можеше да си съперничи и със слънцето.