— Не! — извика тя в отговор, изненадвайки го. — Този път няма да ме пренебрегнеш.
Слънцето се процеждаше през ефирните завеси зад нея и огряваше цялото й тяло с мек, неземен блясък. Приличаше на разгневена приказна кралица, готова на опустошителна война срещу врага си, или с други думи — срещу него.
Приглаждайки един тъмен кичур от челото си в нетърпелив жест, Маркъс се обърна и закрачи към шкафа с напитки в ъгъла на стаята. Наля си две чашки от най-доброто уиски и ги изпи една след друга.
— Пиеш преди обяд? — попита презрително Катрин. — Колко типично за теб.
— Държиш се като кучка преди обяд? Колко типично за теб, Катрин — контрира я бързо, все още с гръб към нея. Чу я как ахна от възмущение, след което в лявото му рамо избухна ужасна болка. Обръщайки се, разбра, че беше хвърлила по него бронзовата статуетка на гола жена, която държеше на бюрото си. Катрин винаги я бе ненавиждала. Нямаше как да знае, че моделът беше правен по нея.
— Господи, това заболя адски много — изръмжа той, потърквайки пулсиращото си рамо.
Задъхана, Катрин кръстоса ръце и го изгледа.
— Радвам се! Дано наистина е така! Казвала съм го преди и ще го кажа отново, Маркъс. Няма да си тръгна, докато не ми дадеш това, което искам.
С две големи крачки той прекоси кабинета и застана пред нея. Преди да успее да реагира, той обхвана кръста й с едната си ръка и я притисна към себе си, докато телата им не прилепнаха плътно едно в друго. Усети как си пое рязко въздух и я задържа здраво, докато тя се опитваше да се измъкне от хватката му. Когато повдигна двете си ръце, стиснати в юмруци, за да го удари, той улови китките й с едно ловко движение и се усмихна мрачно. Всичко си имаше край. Търпението му относно фантазиите й за развод се беше изчерпало. Беше време да я постави твърдо на мястото й.
— Маркъс! Пусни ме — протестира тя, като се извиваше във всички посоки в жалък опит да се освободи.
Един остър лакът се заби в едната страна на главата му и той изпъшка, но не разхлаби хватката си.
— Не — отвърна той с пресипнал глас, тъй като движенията й пораждаха моментална реакция в слабините му. — Ти си ми жена, Катрин, и макар да знам, че това понятие вече не ти е никак приятно, ние разменихме клетви пред Бог. Нямам намерение да ги нарушавам!
— Но защо? — проплака тя отчаяно. — Не съм някоя твоя вещ, която можеш да сложиш на рафта си, за да събира прах. Та ние почти не се виждаме. Не сме… не сме спали в една спалня от три години.
Факт, с който Маркъс беше изключително запознат в момента. Катрин продължаваше да гледа упорито настрани, разкривайки му нежната извивка на врата си и пулса, който туптеше там, едва забележим като крилцата на пеперуда. Желанието да се приведе напред и да захапе гладката плът, да зарови лице, да оближе и нацелува порцелановата кожа беше толкова изкушаващо, че той я пусна рязко, преди да е направил нещо, за което да съжалява по-късно.
— Както казах вече, утре заминавам за Уудсгейт — каза троснато, като пристъпи зад бюрото, за да скрие нарастващата си ерекция. — Връщай се в града и не повдигай повече темата за развод. Няма да търпя капризите ти повече. Аз съм ти съпруг и ще правиш каквото ти наредя!
Очите на Катрин се разшириха и две розови петна се появиха на скулите й. Устните й се извиха подигравателно.
— Не съм куче, Маркъс. Не можеш просто ей така да ми наредиш да отида там или там и да ми заповядваш да забравям разни неща. Отивай в гниещата си барака в планините. Ще съм тук, когато се върнеш. Няма да те оставя на мира, мили ми съпруже, докато не получа това, което искам. Ще превърна живота ти в същински ад!
Маркъс седна бавно в кожения стол. Със стисната челюст, изгледа жена си с такъв поглед, от който повечето мъже биха се свили и затреперили от страх. Катрин даже не потръпна.
— Заплашваш ли ме? — попита той невярващо.
На устните й се появи усмивка, но очите й останаха безчувствени като диаманти.
— Разбира се, че не, скъпи — отвърна тя сладникаво, — обещавам ти. Желая ти приятно пътуване. Ще се видим, когато се върнеш.
Маркъс изръмжа и скочи от стола да направи и той нямаше представа какво, но Катрин сигурно най-накрая беше видяла смъртоносното намерение в очите му, тъй като излетя от стаята във вихрушка от сини поли и благоразумно затвори вратата след себе си.
— Да му се не види — изрече Маркъс изтощено. Потърка лицето си с ръка и се обърна към шкафа с алкохол, за да си налее още едно питие. Загледа се в чашата, наполовина пълна със скоч, взирайки се дълго и умислено в кехлибарените дълбини, преди да я изпразни на един дъх. Остави я на бюфета, застана пред главния прозорец и дръпна едната завеса настрани, за да погледне към моравата долу.