— Обичах те вчера, днес и ще те обичам всеки следващ ден. Ти си моето сърце, моята душа, моята причина да живея — завърши.
— Наистина ли? — попита тя, увивайки ръце около врата му.
Той се загледа нежно в грейналото й лице и докосна устните й нежно със своите.
— Наистина. А сега си събирай багажа. Нито едно мое дете няма да бъде родено другаде, освен в Кенсингтън. И най-добре започвай да свикваш там, съпруго, защото се опасявам, че Лондон никак не е за мен.
Опитвайки се да не се засмее, Катрин прокара пръст по лицето му и се заигра лениво с една тъмна къдрица.
— Как знаеш, че не е за теб? Аз го намирам за изключително прекрасно място — отвърна тя, като притвори очи, за да скрие дяволитото пламъче в очите си. Повече от всичко копнееше да се завърне при тихото спокойствие в Кенсингтън, но Катрин нямаше да бъде Катрин, ако се предадеше толкова лесно.
— Защото бях тук близо месец! — отвърна Маркъс. — Присъствах на всеки проклет бал, похарчих половината си богатство за благотворителност и изтърпях повече скучни чаени партита, отколкото мога да преброя.
— Наистина? — изненадано попита Катрин. Внезапно през лицето й премина мрак, когато предположи защо мъжът й е бил в Лондон толкова дълго, а не е дошъл да я види. Със сигурност не бе довел любовницата си с него, нали?
Виждайки изражението й, Маркъс хвана ръката й и притисна пръстите й към устните си.
— Търсих теб, скъпа — каза раздразнено.
— Значи… си оставил любовницата си в провинцията? — попита колебливо тя.
— Никога не съм имал, нито някога ще имам любовница. За мен ти си единствената жена, лейди Кенсингтън.
Тя присви очи.
— Тогава защо не дойде тук веднага щом пристигна в Лондон?
— Защото съм упорит, глупав мъж — призна той с усмивка, — който се нуждаеше от внезапна среща с жена си, вместо да идва до къщата й и да моли на колене за прошка.
Една руса вежда се повдигна нагоре.
— Не си падал на колене — отбеляза тя, прикривайки усмивката си с ръка.
— В името на… Ах, Кат, ще се подлудим.
— Несъмнено — съгласи се тя. — Спомняш ли си какво правехме, след като се скарахме? — попита срамежливо, пърхайки с мигли.
Внезапната твърдина опряна до бедрото й й подсказа, че Маркъс определено си спомняше. Тя изписка от радост, когато той я взе на ръце и заизкачва стълбите по две наведнъж, и се усмихна с лице към врата му.
Най-накрая съпругът й се беше прибрал у дома.
Епилог
— Изглежда така сякаш ще припадне, не мислиш ли, Грейс? — Усмихвайки се до уши, Жозефин стана от канапето, на което се беше изпънала, и погледна към салона, където съпругът на скъпата й приятелка Маркъс изравяше дупка в прекрасния персийски килим с притесненото си сноване напред-назад.
— Наистина изглежда малко блед — съгласи се Грейс. Застанала на ръба на перваза на прозореца от другата страна на стаята, отчаяно се опитваше да се разхлади, като си вееше с ветрилото. Беше едва май, а температурите бяха необичайно високи за пролетта. Прикривайки прозявката си с ръка, тя се облегна на прозореца и притисна лицето си към стъклото. Беше наградена с временно облекчение от задушния въздух в стаята и се зае да отвори прозореца.
— Жо, ела и ми помогни.
Завъртайки очи, Жозефин се изправи и прекоси стаята с три елегантни крачки. Загледа се в прозореца за момент, след което застана на пръсти и повдигна резето в горната част.
— Ама наистина, мила. Никога ли не гледаш как работи дадено нещо, преди да се захванеш с него.
— Не се случва често — призна си Грейс със закачлива усмивка. Изкарвайки главата и раменете си през отвора, тя въздъхна облекчено. — Ах, много по-добре.
— Ще паднеш — предрече кротко Жозефин.
— Паднах от прозорец миналото лято — напомни й Грейс с леко приглушен глас. — Не може да се случи два последователни пъти.
— Да, е, най-добре влез вътре. Лорд Мелбърн току-що пристигна.
Грейс се изправи толкова бързо, че си удари челото в долната част на прозореца. Мръщейки се, тя скочи от парапета, навяхвайки единия си глезен и заподскача из стаята като побъркан заек.
Наблюдавайки обичайният хаос, който съпътстваше приятелката й където и да отидеше, Жозефин цъкна с език и отиде да посрещне лорд Мелбърн, затваряйки вратите на салона след себе си, за да осигури време на Грейс да се приведе в ред.