Откри граф Теравю с херцог Кенсингтън. Двамата се бяха привели над бюфета в личния кабинет на херцога, но само единият от тях пиеше. Докато Жозефин ги приближаваше с обичайната си грациозна походка, лорд Мелбърн, уважаемият граф Теравю, отпи от чашата си с бренди, след което я остави до себе си на бюфета. От двамата мъже херцогът беше този, който изглеждаше като пиян, въпреки липсата му на питие, и една дискретна усмивка се появи на устните на Жозефин, тъй като знаеше каква бе причината за състоянието му и това я развеселяваше изключително много.
— Добър ден, господа — каза, за да оповести за присъствието си.
— Лейди Гейтс, имате ли новини? Бяхте ли горе при нея? — Маркъс се олюля встрани от бара, а на лицето му се изписа тревога.
„Бях права“, помисли си Жозефин. „Наистина изглежда така, сякаш ще припадне всеки момент.“
— Никакви, драги — изчурулика тя. — И, не, определено не съм се качвала да я видя. Маргарет е единствената достатъчно смела за тази задача, а аз съм убедена, че когато има новини, ще слезе и ще ги сподели. Сигурна съм, че няма за какво да се тревожите.
— Няма за какво да се тревожа? — повтори пресипнало. — Та тя е горе вече четири часа!
— Раждането на дете отнема време, Маркъс — изрече провлачено лорд Мелбърн от бара. — Пийни едно-две. Ще се успокоиш.
— Маркъс вече не пие… — започна Жозефин.
— Вече не пия… — започна да отговаря Маркъс.
И двамата се бяха прекъснали и си размениха кратки усмивки. Знаеше се — поне от близкия им кръг от приятели, към който лорд Мелбърн се бе присъединил наскоро заради годежа си с Грейс — че Маркъс се беше отказал от алкохола в момента, в който Катрин се върна обратно в живота му.
Лорд Мелбърн присви рамене.
— Щом така си решил — каза той и повдигна чашата към устните си, за да отпие.
Жозефин използва този момент, за да разгледа лорд Мелбърн изпод дългите си мигли. Беше срещала мъжа само веднъж досега и мнението й беше същото, какво бе и преди — не харесваше граф Теравю. Въобще. О, на думи беше прекрасен: богат, добре образован и нямаше как да се отрече физическата му привлекателност. Но на живо… е, имаше нещо отблъскващо в този мъж. Беше твърде сдържан. Твърде отчужден. Не показваше никакви емоции. Да не споменаваме дребният факт, че беше сгоден за най-добрата й приятелка. Жозефин не можеше да си обясни какво бе видяла в мъжа Грейс или, ако трябваше да бъде брутално откровена, какво бе видял той в нея. Грейс беше красива, мила и очарователно непохватна — качества, които я правеха перфектна за някой — ако този някой не беше лорд Мелбърн.
— Ами, така — каза тя най-накрая. — Ще се връщам в салона и ще ви оставя насаме. Дръж се — посъветва Маркъс, а във виолетовите й очи блесна симпатия. — Катрин е силна и вече е минала веднъж през това.
Самото споменаване за обичната едногодишна дъщеричка на Маркъс, Елизабет, която си играеше отвън под строгото наблюдение на Хана, го накара да се отпусне.
— Да — въздъхна той, — разбира се, че е. Разбира се. Благодаря ти, Жозефин.
— Няма защо — усмихна се тя.
Напускайки кабинета, тя затвори вратата тихо зад себе си и се облегна на нея. Не й убягна, че лорд Мелбърн не се допита — нито веднъж — за местонахождението или благосъстоянието на Грейс. Мъжът беше безчувствен като мъртва риба. Не бе подходящ даже да лиже обувките на Грейс, камо ли да й бъде съпруг. В този момент Жозефин реши, че трябва да се направи нещо. И че тя бе точният човек, който да се заеме със задачата.
Два часа по-късно със зачервени бузи и разрошена червена коса, Маргарет се появи в горната част на стълбището, за да обяви появяването на детето на Катрин и Маркъс — красиво, русо, синеоко момиченце, което приличаше изцяло на майка си.
— Момиченце! Още едно момиченце! — извика Маркъс, преди да се втурне към стълбите, за да отиде при жена си и новородената си дъщеричка.
— Колко жалко, че не е момче — отбеляза лорд Мелбърн.
— Избраха ли име? — попита Грейс.
— Сара — отвърна Маргарет. Отпускайки се изтощена на една от стълбите, тя протегна ръце над главата си и се прозя широко. — И Абигейл.
— Избрали са две имена? — Жозефин се намръщи. — Това е доста странно, не мислиш ли?
— Не са две имена — поправи я Маргарет, — а две бебета.
— Две бебета? — изписка радостно Грейс. Скачайки напред, тя се препъна в килима, който Маркъс беше тъпкал по-рано днес и политна с главата напред. По-бързо, отколкото някой можеше да мигне, лорд Мелбърн се пресегна, хвана я около кръста, изправи я на крака и се завърна на мястото си до стената. — Но ти каза само едно име на Маркъс — каза тя.