Дерек Ланди
Мрачни дни
(книга 4 от "Скълдъгъри Плезънт")
Посвещавам тази книга на Лора.
Без майтап, няма да пиша нищо забавно тук, защото, както е известно, ти си единственият човек на този свят, който не ме намира за смешен. Ама ни най-малко.
Всъщност аз съм СТРАШНО остроумен. Питай, когото искаш. Питай сестра си. Тя смята, че с мен човек може направо ДА СИ КАПНЕ от смях. (Нали така смяташ, Кейти…?)
Но, въпреки че определено не желаеш да признаеш гениалния ми хумористичен талант и категорично отказваш публично да заявиш факта, че се възхищаваш от всичко, което правя, все пак посвещавам тази книга на теб, защото без теб Скълдъгъри нямаше да има своята Валкирия.
Ти си моята най-добра приятелка, моята муза и аз ти дължа много.
(Разбира се, използвам „много“ изцяло фигуративно и изобщо не намеквам, че ще получиш процент от хонорарите).
1.
Скарабей
През цялото време, докато стоеше заключен в тясната си килия, Клемънт Скарабей мислеше единствено за убийства. Обичаше убийствата. Убийствата и дългите разходки бяха двете му любими занимания, когато беше по-млад. Често казваше, че би се разходил далеч, далеч, само, за да убие някого, както и че би убил за една хубава дълга разходка. Но след двеста години в малката килия, беше позагубил интерес към разходките. Страстта му към убийствата обаче се беше разгоряла по-силно от всякога.
Пуснаха го от затвора няколко дни предсрочно и той излезе под палещото слънце на Аризона. Старец. Бяха му отнели силата и без нея тялото му беше повехнало и остаряло. Умът му обаче си беше останал все така остър. Да, бяха се опитали да притъпят и него, но не бяха успели, дори и след всичките тези години. Въпреки това, старостта изобщо не му допадаше. Мълчаливо си отбеляза колко време му трябваше да пресече шосето пред затвора и остана крайно недоволен от резултата.
Два часа стоя сам в зноя. Вятърът вдигаше прах и го хвърляше в очите му. Скарабей се огледа наоколо за нещо, което да убие, но после потисна порива си. Входът на затвора беше на хвърлей зад гърба му и навярно извършването на убийство пред самите очи на пазачите не беше най-добрата идея. Освен това магията още не се беше завърнала в тялото му, така че дори и в пустинята да се намереше нещо, заслужаващо да бъде убито, силно вероятно беше старец като него изобщо да не успее да се справи.
В треперещата мараня над жежкия пясък се замержеля черен силует, който постепенно изкристализира във формата на черен, климатизиран автомобил. Автомобилът спря и от него бавно слезе друг мъж. На Скарабей беше необходима секунда, за да го разпознае.
— Защо не ме измъкна от тая дупка, да те вземат дяволите? — изръмжа. Звукът на гласа му го потисна още повече. Навън, на открито, далеч от капана на затвора, дори ръмженето му беше старческо и жалко.
Мъжът от автомобила сви рамене.
— Право да ти кажа, все се надявах, че ще пукнеш междувременно. Всъщност, сигурен ли си, че не си пукнал? Щото бая умрял ми се виждаш. Така си и смърдиш.
— Ще остана жив дотогава, докато не извърша онова, което трябва да бъде извършено.
Другият мъж кимна.
— За отмъщение мислиш, така си и знаех. Във всеки случай, Еакан Мериторий е мъртъв. Нефариан Серпин го уби. И на още неколцина им видяха сметката, докато ти беше затворен.
Скарабей присви очи.
— А Скълдъгъри Плезънт?
— Изчезна. Двама-трима Безлики минаха през едно порталче преди има-няма десетина месеца. Прогониха ги обратно, обаче те отмъкнаха скелета със себе си.
— Винаги пропускам веселбите — отвърна сериозно Скарабей.
— Приятелите му не са спрели да го търсят от тогава. Ако питаш мене, няма смисъл, щото със сигурност е мъртъв. Тоя път завинаги, искам да кажа. Ама може да извадиш късмет. Току-виж го намерили и го върнали, и тогава вече ти ще си го докопаш и ще си го убиеш по всички правила.
— Ами Гилд?
Двайсет и четири каратова усмивка лъсна насреща му.
— Той е новият Върховен маг на Ирландия. Главната ти мишена.
Скарабей усети гъдел, леко жужене в костите си и сърцето му заби учестено. Това чувство показваше, че магията се завръща при него след всичките затворнически години. Постара се радостта да не проличи в сухия му, скърцащ глас:
— Не. Не е само той. Всички те са мишени. Ще ги накарам да си платят за стореното, до един да си платят. Светът ще рухне под нозете им заради онова, което ми причиниха.