— По-добре риби, отколкото хора — каза Гастли.
— Не и ако си риба — намеси се Страха.
— Стоях си във водата — добави Гилд — и си мислех какво би било, ако тази бомба беше избухнала с всички онези хора наоколо. Ти спаси 80 000 живота днес, момче.
Усмивката на Флетчър застина.
— Не… бях помислял за това.
— Длъжник съм ти.
— Ами… Леле.
— На всички ви съм длъжник.
— Но най-много на мен — напомни Флетчър.
— Скарабей е още жив — каза Скълдъгъри. — Мар го отведе в ареста.
Лицето на Гилд някак се отпусна.
— Значи тя ще измъкне от него истината за Вангард.
— Може тя самата да си замълчи после — намеси се Гастли.
— Не. Няма да си замълчи. И не трябва. След днешния ден, след онова, което бях готов да сторя, мисля, че е време да ми бъде потърсена отговорност за всичките ми действия. Ако ми бъдат повдигнати обвинения, добре, така да бъде.
— Турид — каза Скълдъгъри. — Може да се наложи да лежиш в затвора.
— Ясно ми е какво може да се наложи, детективе. В момента обаче трябва да отида при семейството си. Благодаря на всички ви още веднъж — и той се отдалечи.
— Но най-много на мен! — провикна се подире му Флетчър и Валкирия го перна по ръката. В момента, в който ръката й го докосна, се телепортираха.
Момичето се огледа. Бяха в медицинската лаборатория на Кенспекъл.
— Може би трябва да прегледа ухапаното — каза Флетчър и се ухили, разтривайки удареното място. Косата му отново стърчеше невъзможно във всички посоки.
— Косата ти изглежда прекрасно — каза Валкирия.
Той се засмя и понечи да излезе, но момичето го хвана за яката и го дръпна към себе си. Притисна устни в неговите с всичка сила. Той изненадано направи крачка назад, но тя не го пусна, а последва движението му, стъпвайки в една локвичка на пода. Хлъзна се, загуби равновесие и падна, размахвайки ръце, като при това перна Флетчър здраво по врата. Погледна го отдолу нагоре и видя, че се дави и кашля, а от коридора се чу истеричният смях на Танит.
— Мисля, че ми липсва практика — промърмори Валкирия.
49.
Съпровождане на затворника
— Колко пъти съм ти спасявал живота? — попита Кенспекъл Граус. — Доста са, да ти кажа. Почиствал съм драскотини, шил съм рани, оправял съм счупени кости и всеки път, когато си си тръгвала от тук, съм ти напомнял да бъдеш внимателна. Ти някога изобщо била ли си внимателна? По всичко личи, че никога не си внимателна. Смяташ ли, че се шегувам, когато ти поръчвам да се пазиш? Да стоиш далеч от неприятности? Да се опиташ да не се оставиш да те убият? Струва ми се, на мен, нещастния, пренебрегнат, неразбран, недооценен професор ми се струва, че ти смяташ, че се шегувам, когато ти ги разправям тия работи. Това ме тревожи. Отделно от това ми вменява чувство за хумор, каквото никога не съм имал, нито съм искал да имам.
— Не смятам, че се шегуваш — каза Валкирия.
— Ухапване от вампир — продължи Кенспекъл. — Ти си жертва на ухапване от вампир. Осъзнаваш ли изобщо колко неподходяща рана е това за една жена?
— Вероятно не осъзнавам, но се чудя каква ли би била подходящата за една жена рана.
— Ти си ухапана, Валкирия. Магическите ти дрехи не са попречили на ухапването, нали? Острият ти език не те е отървал от острите зъби, нали? Могла си да умреш, глупаво момиченце, или най-малкото да се превърнеш в едно от онези неща.
Валкирия погледна професора и не отговори нищо.
Киселата му физиономия омекна.
— Лекът срещу ухапване от вампир е различен всеки път и зависи изцяло от това колко дълго жертвата е чакала, преди да потърси помощ. Късмет си извадила, че си дошла при мен толкова бързо.
— Значи сега съм излекувана?
— Излекувана си.
— Това значи ли, че ще спреш да се държиш с мен като с невинна жертва?
Професорът въздъхна.
— Зад маниерите ми се крие и добра страна. Не искам да те назидавам през цялото време.
— Нямам нищо против.
— Но просто бих желал да си по-внимателна.
— Аз също.
— Как е главоболието?
— Почти изчезна. Не знам защо се получават тия главоболия. Може би имам теч в мозъка.
— За да имаш теч в мозъка, най-напред трябва да имаш мозък — усмихна се Кенспекъл, но усмивката му бързо изчезна. — Мисля, че Танит Лоу се страхува от мен.