— Танит не се страхува от никого.
— Страхът и омразата лесно могат да се смесят.
— Просто й дай време. Тя знае, че не ти я нарани. А ти как си, всъщност?
— Добре съм. Един-два кошмара, но това е нормално. Направо си е благословия това, че не си спомням нищо. Мисля, че ако помнех, нямаше да мога да го преживея. Никога през живота си не искам да наранявам живо същество.
— Ти не си наранил Танит — каза Валкирия с най-категоричния си тон. — Стори го Останката. Сега ти си си ти, онзи Кенспекъл, който ме назидава, докато ме лекува. И той е истинският Кенспекъл.
— Твърде мъдра си за възрастта си.
— И аз винаги съм смятала така.
Професорът я накара да лежи два дни, преместиха леглото на Танит до нейното, за да си правят компания. Скълдъгъри се обаждаше непрекъснато, Гастли идваше всеки ден. Флетчър постоянно се навърташе, а Чайна, вярна на думата си, не се появи нито веднъж.
Когато стана време да напусне лабораторията, раните на Валкирия бяха оздравели, дори белезите бяха избледнели. Мар се обади да каже, че Турид Гилд е настоял Скълдъгъри и Валкирия да го съпроводят от ареста на Убежището до килията му в затвора. Скълдъгъри се беше съгласил, най-вече от любопитство, и мина да вземе Валкирия от улицата пред входа на киното.
— Подранили сме — каза момичето, докато закопчаваше колана си.
— Съмнявам се, че Гилд си гледа часовника — отвърна Скълдъгъри. Тъмните очила бяха на лицето му, шалът — преметнат пред челюстта, а шапката — нахлупена над очите. — Чакат го 300 години за участие в покушението над Вангард и за това, че е приписал престъплението на невинен човек. Честно казано, не смятам, че десет минути са от значение.
— Защо е помолил ние да отидем? Със сигурност има по-добронамерени към него хора, чиито лица би искал да види за последно.
— Мислиш ли? Може би просто иска да ти благодари още веднъж за това, че спаси семейството му. Или пък иска да ни каже нещо.
— Нещо тайно?
— Поверителна информация най-вероятно. В края на краищата, той е Върховен маг.
— Беше.
— О — поправи се Скълдъгъри. — Вярно.
— Чудя се кой ли ще заеме мястото му. Чудя се кой би искал да го заеме. За последните три години един Върховен маг беше убит, а друг — пратен в затвора. Кой би искал такава работа?
— Винаги се намират хора, които искат власт, Валкирия. Никога не подценявай алчността.
Спряха на един светофар и няколко момчета се зазяпаха в Бентлито, докато то отминаваше на сменилата се зелена светлина.
— Понякога ми се иска да караш по-незабележима кола — въздъхна Валкирия.
— Бих могъл — отвърна Скълдъгъри. — Просто не желая да го правя.
— Знам, само си мислех…
— Този израз е най-лошото възможно начало за всеки разговор.
— Млъквай. Мислех си, че можем да помолим Чайна и на теб да изработи една фасадна татуировка, както направи за Гастли. Тогава няма да се налага да се тревожиш за шала и очилата.
Скелетът сви рамене.
— Обмислям го.
Момичето повдигна вежда.
— Сериозно?
— Ако Чайна може да го направи, защо не?
— Какво лице би искал да имаш? Твоето ли, истинското? Собственото ти лице, искам да кажа. Онова, което си имал преди?
Скълдъгъри замълча.
— Онова лице е мъртво — каза най-после. — Да го върна обратно би било…
— Болезнено?
Той я стрелна с поглед.
— Предполагам.
Валкирия кимна, после се усмихна.
— Ще бъде много шантаво да те виждам с лице. Би ли искал да имаш и коса?
— О, разбира се. Косата е задължителна.
— А мустаци?
— Защо са ми притрябвали мустаци?
— Ами не знам! А уши?
— Бих искал и уши, да.
— Не мога да си те представя с уши.
Няколко минути по-късно спряха на паркинга пред Музея на восъчните фигури и излязоха от колата. Поеха към вратата.
— С Флетчър сме заедно — изстреля Валкирия. Скълдъгъри се извърна бавно към нея и я загледа, но не каза нищо.
— Заедно сме, в смисъл гаджета сме — продължи тя с ясното съзнание колко смешно звучи. Вървяха из коридорите на музея.
— Е? — подсказа момичето. — Какво мислиш за това? Имаш ли мнение по въпроса? Ще кажеш ли нещо въобще?