— Каза, че всички, които са се опълчвали на твоя приятел — скелета, са съжалявали след това — каза Мар, когато наближиха съвсем до ареста. — А какво ще кажеш за онези, които са му помагали? Какво ще кажеш за Блис, след като така и така стана дума за него? Чувала ли си нещо за него напоследък?
Валкирия не отговори и зави зад последния ъгъл. Свъси се. Обикновено на бюрото пред килиите на ареста винаги дежуреше магьосник, но сега коридорът беше пуст.
Мар проговори директно в ухото й.
— Скелетът убива хора — хора, които обича, приятелите си, собственото си семейство. Чудя се как тебе не те е убил, преди да си замине. Срамота, ако питаш мен.
Валкирия рязко се извъртя, Мар я блъсна и се засмя.
— Не се тревожи, мила. Знам как е. Хормоните бушуват, всички тези противоречиви чувства…
Валкирия вдигна ръка да изтласка въздуха, но Мар се оказа по-бърза. Въздухът изсвистя, Валкирия отхвърча, блъсна се в стената и се свлече на пода.
Мар прекрачи към нея.
— Падала си си по детектива, преди да го отмъкнат в ада, нали? Била си влюбена в него, поне мъничко, а, права ли съм? На мен можеш да кажеш. Тъжно и жалко е, в някакъв смисъл и много забавно, но ти обещавам, че няма да ти се смея.
Валкирия щракна с пръсти, но Мар я изрита в китката. Пламъкът угасна, детективката насила изправи момичето на крака. Валкирия замахна срещу й, пропусна и в следващия миг изтласканият от Мар въздух я запрати с лице напред във вратата на килията.
— Никой не обича позьорите, мила — каза Мар. — Ако се държиш прилично, може дори да ти позволя да си вземеш сбогом с главата на скелета. Тя краси отлично кабинета на Върховния маг.
Мар непредпазливо се беше приближила, Валкирия посегна и я сграбчи. Опита се да я препъне и да я събори, но детективката я повдигна, присви колене и я преметна над бедрото си. Момичето отново се оказа на пода, при това се стовари с пълната си тежест върху рамото си и извика от болка. Мар хвана китката й, изви я до краен предел, притисна тялото й към пода и подпря коляно в ребрата й.
— Нападение над агент на Убежището — изрече печално. — Ако беше възрастна, щеше да прекараш доста време в затвора. Но тъй като си още дете… Не знам. Може да се разминеш с няколко ограничаващи символа, които завинаги да те лишат от магическите ти сили. Няма да е толкова лошо, а, какво ще кажеш, нахална мърло?
— Разкарай се от мен!
— Иначе какво? — усмихна се Мар. — Ще се разплачеш, може би? Вече виждам сълзите в очите ти. Погледни се само. Толкова беззащитна. Така слаба. Дори и пръстенчето си си загубила, гледам?
Със свободната си ръка Мар бръкна в джоба си и извади от там черния пръстен.
— Как стана така, та сладинко момиченце като тебе се е захванало да учи такава гадна специалност като некромантията, а? Никой не харесва некромантите, не си ли разбрала? Никой. Не може да им се има доверие.
— Пусни ме.
Мар остави пръстена на пода и зашлеви Валкирия през лицето.
— Няма да ми казваш какво да правя.
Втора плесница.
— Няма да казваш на по-възрастните какво да правят, ясно ли е? Разбра ли ме?
Трета.
— Кажи, че разбираш. Кажи, че разбираш.
През стиснатите си зъби, Валкирия процеди:
— Ще те убия.
Мар натисна с коляно, докато ребрата на Валкирия изпукаха и тя извика от болка.
— Искаш ли да счупя ръката, а, повлекано? А ребрата да ти счупя искаш ли? Да ти пробият дроба, как ти се струва? Защото мога да го сторя. Мога да направя с тебе каквото си поискам и никой няма да ми търси сметка. Така че давай. Лежи си тука на пода и ме заплашвай колкото си искаш. Да видим до къде ще се докараш.
Валкирия преглътна сълзите си, изгледа детективката и премълча.
— Добро момиче — присви очи Мар. — А сега се извини.
Валкирия стисна зъби.
— Извини се, казах. Само аз и ти сме. Няма кого да впечатляваш с куража си. Извини се, ще те пусна и ще те заключа в килията. Ако не се извиниш…