— Семейството ти не го интересува. Не знаем защо се е върнал за теб, но поне вече ни е известно, че те е нарочил.
Рийт не й предложи палтото си срещу студа. На негово място Скълдъгъри щеше да й е дал своето сто пъти.
— Не искам това да се повтаря — каза тя. — В града ми такива зли магии няма да има. Чайна Сороуз може да разположи наоколо необходимите символи и печати, за да го държи настрани от Хагард. Още утре ще я помоля.
— Хубаво.
— Соломон, следващия път, когато се случи нещо подобно, очаквам да дойдеш и да ме предупредиш, че някой се кани да ме нападне.
Рийт се усмихна.
— Ще гледам да не забравя. Спокойно можеш да се прибереш вече у дома. Аз ще пазя до сутринта.
Валкирия кимна и застана под прозореца, готова да се изстреля нагоре.
— О, а какво стана с черепа? — спря я магьосникът. — Близо ли си вече?
— Утре ще се срещам с продавача.
— И си сигурна, че тавата е истинската? Защото вече няколко пъти се разочарова, та рекох…
— Този път е истинската. Трябва да е истинската.
Соломон се поклони за сбогом, тропна с бастунчето до крака си и сенките го обвиха. После се разсеяха, но от него вече нямаше нито следа. Некромантски трик, приличаше на телепортирането, но можеше да премести тялото на много по-малко разстояние. Соломон го прилагаше, за да я впечатли. Тя беше престанала да се впечатлява отдавна.
Валкирия обърна длани нагоре и студеният въздух я повдигна, като я заизкачва успоредно на къщата. Прекрачи през прозореца, затвори го и изтри краката си в килима, за да ги подсуши. После пропълзя между чаршафите и се сви там на треперещо кълбо.
Не спа много.
3.
Един план, ясен и прост
На следващата сутрин Валкирия се върна в стаята си да огледа пораженията. Вътре беше страшен студ. Подът беше покрит със стъкла, а бюрото — съсипано. После се обади на Чайна Сороуз и я помоли за помощ. През последните шест месеца Чайна обучаваше млади магьосници на езика на магическите символи и обеща, че ще изпрати учениците си да издигнат предупредителна система около целия град.
Валкирия й благодари, затвори телефона, дръпна вратата на гардероба и докосна огледалото. Отражението й прекрачи навън и се скри на първо време под леглото, а Стефани си облече училищната униформа и слезе на закуска. От цяла седмица не беше седяла на масата с родителите си и сега копнееше за компанията им. Освен това днес беше твърдо решена да върне Скълдъгъри обратно.
Родителите й си говореха за счупения прозорец — баща й беше убеден, че може сам да смени стъклото, но майка й не беше толкова сигурна. После баща й обяви намеренията си по един друг въпрос:
— Ще си взема половин ден почивка — каза. — Ще се срещам с един важни клиенти и ще ги заведа на по една бърза деветка.
Майка й се втренчи в него.
— Каква деветка?
— Не съм много сигурен — призна той. — Някакъв лаф от голфа. Мъжете на моята възраст непрекъснато го повтарят. Исках да заведа клиентите на мач вечерта, но и малко голф следобеда ще свърши същата работа.
— Ти не играеш голф — напомни съпругата му.
— Не, но съм гледал по телевизията как става, вижда ми се проста работа. Удряш топката с онова нещо.
— Стик се казва.
— Ето, и ти го знаеш, лесна работа.
— Ами при тебе координацията между ръката и погледа не е идеална, а и мразиш дългите разходки и влаченето на тежки сакове. Освен това все повтаряш, че голфът е пълна глупост.
— Голфът си е пълна глупост — съгласи се баща й.
— Защо тогава искаш да водиш клиентите на голф?
— Да ти кажа право, екипите много ми харесват. Тези пуловери с острото деколте и лъскавите емблеми, а и бричовете с три четвърти чорапи…
— Мисля, че никой вече не носи бричове с три четвърти чорапи.
— О!
Валкирия често мислеше, че баща й и майка й са родени един за друг. Освен това се съмняваше някой друг, освен нея да си дава сметка колко шантави са и двамата.
Дояде си закуската, върна се в стаята си и се преоблече в черните си дрехи. Отражението вдигна униформата от пода и я навлече.
Преди почти две години в един град на име Роърхейвън Скълдъгъри беше застрелял отражението й. Първоначалната задача на това отражение беше просто да замества Валкирия пред родителите й, докато тя обикаля със Скълдъгъри, но поради прекомерна употреба то беше развило някои странности и специфично поведение. Когато го простреляха и то „умря“, проблемът се беше задълбочил. Тогава бяха върнали тялото му в огледалото и отражението отново се беше върнало към имитацията си на живот, но скоро стана ясно, че убийството беше направило реакциите му още по-непредвидими. Самичко се беше освободило от някои задължителни ограничения — например обличаше се по свой избор, а от време на време в паметта му се появяваха бели петна.