Но в момента Валкирия нямаше време да се тревожи за това. Трябваше да намери черепа на Скълдъгъри. Освен това все някой трябваше да отиде на училище на нейно място и днес.
Закопча черния панталон, нахлузи ботушите и остави маншетите на панталона да ги покрият. Ризата й беше без ръкави, но топлеше, а когато облече палтото си, се почувства така, сякаш е навлякла ватирани термодрехи. Материята отчиташе промените във външната температура и се нагаждаше към нея, за да поддържа тялото на Валкирия във възможно най-пълен комфорт, независимо от условията. Палтото беше черно, а ръкавите — тъмночервени като засъхнала кръв. Още един от шедьоврите на Гастли Биспоук.
Отражението вдигна ученическата чанта и без дума повече обърна гръб и излезе от стаята.
Валкирия звънна на Флетчър Рен и в следващия миг той прекрачи от празното пространство и се озова до нея. Телефонът в ръката й изпука, докато се опитваше да намери отново мрежа през наситеното магическо поле на телепортатора, но после се отказа и замлъкна. Русата коса на Флетчър беше чаровно разрошена, усмивката — обичайната смесица от самодоволство и подигравка. Носеше протрити дънки, вехти ботуши и армейско яке и единственият проблем с външния му вид се състоеше във факта, че отвсякъде си личеше как самият Флетчър отлично знае колко добре изглежда.
— Какво е ставало тука? — попита той и усмивката му изчезна при вида на погрома наоколо.
— Нападнаха ме.
Очите му се разшириха и той я стисна за раменете, сякаш да се увери, че е жива и здрава.
— Добре ли си? Ранена ли си? Кой беше?
— Всичко е наред, Флетчър. Ще ти разкажа, когато отидем при останалите, за да не повтарям сто пъти.
— Не беше вампирът, нали?
— Моля?
Флетчър я пусна и отстъпи крачка.
— Оня, как му беше името, дето снощи се виждахте. Киселото и злобно момченце-вампирче.
— Казва се Сийлън. Не, не ме нападна той, разбира се.
Телепортаторът кимна.
— Окей тогава. Сигурна ли си, че си наред?
— Добре съм.
— Той всъщност какво рече? Вампирчето, де.
— Уреди ми среща с продавача точно, както беше обещал.
— Не сте си бъбрили сладко-сладко значи.
— Не е мой тип.
— Силен, мрачен и мълчалив, а?
— Такъв си е. Освен това слънцето залязваше.
— А, окей. Сигурно не е искал да се превърне в кошмарно чудовище и да те разкъса на парчета още на първата среща.
— Защо ми се струва, че не го харесваш особено?
— Ами не, не го харесвам, особено като се сетя за кошмарното чудовище. Ами ти?
— Какво аз? Да го харесвам? Не. Дори не го познавам.
— А, добре — Флетчър изглеждаше доволен. — Може ли да те питам нещо?
— Че ти досега само ме питаш.
— Може ли да те питам още нещо?
— Може ли да ме питаш някъде, където нашите няма да ни чуят?
Той я хвана за ръката и след миг двамата бяха на покрива на шивачницата на Биспоук. Валкирия така беше свикнала с телепортирането вече, че дори не й се зави свят.
— Питай — рече.
Флетчър се поколеба, после подхвана с небрежен тон:
— Мислиш ли, че като се върне Скълдъгъри, нещата пак ще си станат нормални? Ти и той пак ще разследвате случаи и ще преживявате приключения заедно, и така нататък?
— Предполагам. Не виждам причина за промяна.
— Ами, хубаво — кимна момчето. — Хубаво, че цялата тая история ще свърши, искам да кажа. След всичко, през което минахме.
— Последните няколко месеца бяха ужасни — призна Валкирия.
— Знам. Но в същото време, така де, да ти кажа право, беше весело.
Валкирия замълча.
— Не в лошия смисъл! — засмя се Флетчър. — Това, че Скълдъгъри се изгуби, изобщо не е весело, нито пък твоите тревоги. Искам само да кажа, че се чувствам добре от това, че участвам. Че помагам, че съм част от отбора.
— Хубаво.
— Така че, чудех се, такова, искам да кажа, питах се, дали ще може после да ви помагам на вас със Скълдъгъри в разследванията?