Валкирия рязко пое дъх.
— Ами… не знам.
— Добра работа върша, признай си. Няма да има нужда да се разкарвате нагоре-надолу с тая негова изкопаема кола.
— Той обича Бентлито. Аз също.
— Знам, знам, само си викам дали не може, като се върне, да го питаш, дали няма да ме искате, а?
— Добре — отвърна тя. — Ще го питам.
— Освен, ако ти лично нямаш нещо против мен.
Валкирия повдигна вежди.
— Споменала ли съм нещо подобно?
— Не, ама… А, бе, всъщност да, казваш си го бая често.
Тя сви рамене.
— Казвам го само, когато ме дразниш.
— Напоследък дразня ли те?
— В момента ме дразниш.
Флетчър се ухили, а тя протегна ръка.
— Долу.
Той хвана ръката й и се поклони.
— Слушам, господарке.
В следващата секунда бяха в задната стая на шивачницата.
— Можеш да ме пуснеш вече — обади се Валкирия.
— Знам, че мога — отвърна телепортаторът. — Просто не искам.
Тя рязко изви китката си и го принуди да я пусне сравнително безболезнено.
Ухаеше на кафе, чуваха се гласове и двамата излязоха отпред в работилницата. Танит и Гастли седяха край малката масичка до стената. Шивачът клатеше с отвращение масивната си глава.
— Какво е станало? — попита Валкирия.
— Вчера са пуснали Клемънт Скарабей от затвора — отвърна Танит.
— Кой е Клемънт Скарабей? — обади се Флетчър.
— Наемникът, който уби Ерсън Вангард.
— Кой е Ерсън Вангард? — продължи Флетчър.
Валкирия се зарадва, че Флетчър е тук. На света имаше поне един човек, който знае по-малко от нея.
— Вангард беше воин, който се отрече от войната — обади се Гастли. Валкирия забеляза, че от яката на ризата му се подава ъгълчето на превръзка. Премълча си и не го попита каква рана е превързвал. — Кога беше то… Може би има двеста години оттогава. В един момент почна да говори за мирно разрешение на войната с Меволент, такова, което да не изисква едната страна в конфликта да изтрие другата от лицето на земята.
— Проявил е здрав разум, с други думи — каза Танит. — Станало е много преди аз да се родя, но помня, че родителите ми разказваха за него.
Гастли продължи:
— В един момент на Меволент му писна някой непрекъснато да подрива бойния дух и да разколебава армията му и прати Скарабей да ликвидира Вангард.
— И двеста години по-късно — каза Танит — се оказва, че Скарабей е излежал присъдата си и го пускат на свобода. Изненадана съм, че изобщо е оживял. Само след две-три години в онези килии магьосниците започват да остаряват като смъртни. Мисля, че всички са разчитали просто да пукне от старост.
— Скарабей трябваше да умре в затвора — тихо се обади Гастли. — Уби един велик човек.
— Знаете ли кой още е трябвало да умре нощес? — попита внезапно Флетчър. — Валкирия. Нападнали са я.
Танит и Гастли зяпнаха, Валкирия въздъхна и разказа всичко за Крукс.
Гастли присви очи с недоверие.
— Рийт просто случайно е минавал край вас, когато Крукс те е нападнал? Доколкото го познавам тоя некромант, няма да се учудя, ако лично е организирал всичко, само за да може да се яви в сюблимния момент и да те спаси.
— Не ме е спасил — отвърна Валкирия с лек яд. — Щях и сама да се справя с Крукс. Някак си.
— Гастли е прав — намеси се Танит. — След Аранмор не знаем какви ги върши Крукс. Фактът, че видя Безликите, унищожи разума му, Вал. Спокойно може да се намира под контрола на Рийт.
— Соломон Рийт е на наша страна — кротко отвърна Валкирия, отдавна уморена от този спор. Бяха го водили вече сто пъти. — А и защо му е да праща Крукс срещу мен? Какво печели по този начин?
Танит сви рамене.
— Вече сме близо до целта, скоро ще върнем Скълдъгъри при нас, а Рийт ще изгуби единствената си ученичка. Той печели доверието ти, Валкирия, кара те да се чувстваш спокойна с него и се надява да извади късмет и в края на краищата, ти да избереш некромантията пред елементалната магия.
Валкирия почувства пръстена на ръката си. Не го беше свалила цяла нощ.
— Ще се тревожим за това после — каза.
— Луд те напада посред нощ — отвърна Танит и повдигна вежди, — луд, който дори и когато беше нормален, те мразеше в червата, а ти ни казваш да забравим за случая, така ли?