Сахра пусна усмивка, която можеше да разтопи и броня. Тя много се въодушеви от идеята. — Толкова съм мръсен, че бълхите ми са въшлясали.
По високите етажи сигурно чувстваха доста голяма вина. Само час по-късно дойдоха няколко войници, влачейки оплячкосано отнякъде каменно поило за коне, а няколко мъже мъкнеха кофи с топла вода.
— Сигурно сме умрели и сме се родили като принцове — казах на Сахра.
Палатката ни бе достатъчно голяма, за да се поберат и коритото, и водата, и дори остана място.
Дойде Лебеда.
— Какво ще кажеш, а?
— Ако мои приятели не се биеха и умираха там, щях да помоля за доживотна присъда.
— Не се впрягай, Мъргън. Всичко ще се нареди.
— Знам, Лебед, знам. Но някои от нас няма да са толкова щастливи от начина, по който се нарежда.
— Е, да. Лека нощ.
Лека беше. Още докато се къпехме, Сахра даде да се разбере, че тя възприема нашите отношения точно като такива, каквито другите се бояха или подозираха, че са. Тя ме смайваше със способността си да общува, без да изрича думи, поразяваше ме с това, че сред този безмилостен ад можеше да разцъфти цвете с такава красота и да се опълчи срещу нощта.
Спах толкова дълго и толкова дълбоко, както не бях спал от месеци. Може би нещо вътре в мен просто се предаде и се отпусна.
Събуди ме вода, плисната в лицето.
— Какво? — поотворих единия клепач. И веднага скочих. Сахра също се надигна заедно с мен.
— То Тан? Какво правиш, хлапенце? — Малкият се беше навел над конското поило и пляскаше във водата. Той ме погледна, ухили се и изломоти нещо на бебешки Нюен Бао, което прозвуча като „Тата“.
— Какво става?
Сахра сви рамене. То Тан отново повтори „Тата“ и запълзя към входа на палатката.
Навън ставаше нещо. Грабнах дрехите си, скочих и си подадох главата навън.
— Мамка му! Откъде се взехте, да му се не види? — Тай Дей и чичо Дой седяха навън, положили мечовете си в скута. Слава Богу, прибрани в ножниците. Групи от талианци прииждаха и ги оглеждаха. Сигурно не седяха там от много отдавна, нито пък бяха поискали разрешение да влязат в лагера и да се настанят.
Дойдоха Лебеда и Бесния.
— Само едната група успя да прекоси снощи — съобщи ми чичо Дой. — Чернокожите атакуваха. Доста мъже бяха ранени, много от саловете — повредени. Но техните войници не искаха да се бият и мнозина пожелаха да се присъединят към Бонхардж.
— Кои са тези, по дяволите? — попита Лебеда. — Как са попаднали тук?
— Останалите от семейството. Вероятно са се промъкнали тайно. Много ги бива. Явно патрулите ти не се справят добре.
Кинжала се провикна в далечината.
— Да му се не види — изсумтя Лебеда. — И сега какво? — И се отдалечи тичешком.
Бесния огледа набързо Тай Дей и чичо Дой, сви рамене и последва Лебеда. Чичо Дой каза нещо на Сахра. Тя кимна. Сигурно искаше да разбере дали е добре.
То Тан се катереше по баща си.
— Ти се справи добре и направи повече, отколкото беше длъжен. Знаменосецо — каза ми Дой. — Нашите хора са далече, на сигурно място, а тези мъже не подозират за тях.
— Така ли? Много добре. Ами моите?
— Не пожелаха да дойдат. Магьосниците искат да преследват Могаба докрай. Довечера може и да дойдат.
82
Те не дойдоха вечерта. Нито пък следващата, макар че изпратиха много талианци и джайкури при пас вместо Отряда.
Два дни по-късно Бесния най-после ме просвети за какво е било вълнението, когато Кинжала прекъсна разговора ни за чичо Дой и Таи Дой.
— Знахаря ще е тук след час-два, Мъргън — обясни ми той. — Може да подметнеш някоя добра дума за нас.
— Какво?
Не мина и час, и Стареца дойде, и то не сам. Знахаря пътуваше със самия Прабриндрах Драх. Съдейки по вида му, пътят наистина е бил тежък. Тръгнах към него, като ту тръгвах, ту се спирах — не знаех какви ли са отношенията ни след толкова време.
Той скочи от коня и каза:
— Аз съм, истински съм.
— Но нали те видях как умираш.
— Не, видя как ме раняват. Когато ти офейка, аз още дишах.
— Така ли? Ти беше в такова състояние, че просто нямаше начин…
— Да, не би трябвало да има. Дълга история. Можем да я раздъвчем някой път на някоя и друга бира. — Той махна. Един войник припна към нас. Знахаря грабна копието му, дълго почти колкото пика, и ми го бутна в ръцете.