— Вземи. Остави това, когато хукна да се правиш на Създателя на вдовици.
Не можех да повярвам. Не и отначало. Това беше копието, което служеше за дръжка на знамето.
— Трябва ли да го прегръщаш?
— Наистина е то! Бях почти убеден, че се е загубило. — Въпреки онова, което бях казал на Могаба. — Нямаш понятие колко виновен се чувствах. Въпреки че мислех, че онзи път съм го видял… Ти ли си, наистина? — Вгледах се в него. След като бях виждал на какви илюзии са способни Едноокия и Гоблин, не бях съвсем готов да повярвам на собствените си очи.
— Аз съм. Наистина. Жив и в настроение да ритам задници. Но умът ми сега е зает с друго. Къде е Господарката?
Горкичкият. Кинжала му съобщи лошата новина. Любимата му бе поела на север преди повече от седмица. Разминали се бяха по пътя.
Лебеда и Бесния се впечатлиха от присъствието на принца, предполагаемия им шеф. Но защо той беше извън града и обикаляше насам-натам? Забелязах, че Знахаря гледа втренчено Синдху, който не бе тръгнал с Господарката.
— Стига си се любил с проклетото копие, Мъргън! — рече сопнато Стареца. — Трябва да наваксам. Отдавна съм загубил връзка. Някой ще отведе ли този проклет звяр, дето ми смачка задника?
Един войник хвана поводите на коня му.
— Да отидем на сянка.
— Искам да чуя твоята история — казах. — Докато е свежа.
— Ще я запишеш в Аналите ли? Водиш ли ги?
— Опитах. Само че се наложи да ги оставя в града. — Това също не ми харесваше. Едноокия можеше да ти обещае, че освен дето ще се грижи за тях, ще ти свали и луната, но щеше ли да го направи?
— Чакам с нетърпение да прочета Книгата на Мъргън. Ако става за нещо, получаваш доживотна работа.
Лебеда спомена, че Господарката смятала да напише собствена книга, когато има време. Знахаря метна камък по един гарван. Беше първият, който забелязвах след албиноса онази нощ. Може би той го бе довел. Описах му в общи линии какво се е случило в Деджагор.
— Сигурно за никого не е било забавно. Явно Могаба е основният проблем. По-добре веднага да се заемем с него. Колко хора има още там?
— Предполагам, че той и Нар разполагат с от петстотин до хиляда души. Не знам колко имам аз. Всяка нощ идват, но тъй като тук ме избраха за пленник, не мога да ги следя. Гоблин, Едноокия и повечето от Отряда все още са там. — Надявах се, че чичо Дой и Тай Дей използват това, че вниманието е насочено в друга посока, и са поели по пътя заедно с То Тан и Сахра.
— Но защо са останали?
— Не искат да тръгват. Казват, че щели да изчакат, докато Господарката си възвърне силите напълно. Твърдят, че тук, навън, ги причаква нещо.
— Да си възвърне силите?
— Вече започна — обади се Кинжала.
— Хммм. И от какво се боят, Мъргън?
— От ученичката на Видоменителя. Оная кучка от Хвойноград. Веднъж вече насмалко да докопа Едноокия… — Как така сега вярвах на тоя плъх, но не му повярвах, като ми каза?
За миг пред очите ми изникна Едноокия през онази нощ — пухтеше, а смъртта с хищните зъби го настигаше. Видението беше плътно като истински спомен.
— Спомням си я. Истинско творение. Кестенявия Скубльо трябваше да се погрижи за нея, докато все още можеше.
— Очевидно тя иска да ни отмъсти, че сме пречукали Променливия. Може би е заключена във формата на форвалака. Което, предполагам, би вбесило всеки. Но ако ме питаш за личното ми мнение, според мен тя е само оправдание. Искат да си останат там, защото иначе ще им се наложи да изоставят това-онова.
— Като например?
Свих рамене.
— Това са Гоблин и Едноокия. Месеци наред имаха възможността да кокошкарстват и да въртят далавери.
— Разкажи ми за Могаба.
Стигнахме до гадостите.
Преди да завършим разговора, дори и противният Синдху презря Нар.
— Ще сложа край на това. Искаш ли да занесеш съобщение на Могаба?
Погледнах през рамо. Надали питаше тоя зад мен — нямаше никой.
— Ти бъзикаш ли се? Не, освен ако не е заповед. А дори и тогава може би не. Могаба иска главата ми, без да споменаваме сърцето и дроба ми за закуска. В момента е толкова полудял, че би ме погнал, даже и ти да си зад гърба ми.
— Ще намеря някой друг.
— Добро хрумване.
— Аз ще отида — предложи Лебеда, а после двамата с Бесния се скараха за това. Очевидно Лебеда имаше да доказва нещо на себе си, а според Корди не се налагаше.