Там стоеше една жена. Много приличаше на Господарката, но беше още по-красива. Като че гледаше през мен. Или погледът й проникваше в мен. Тя се усмихна коварно, игриво, изкусително, може би налудничаво. След миг птицата албинос кацна на рамото й.
— Невъзможен си.
Усмивката й се разпръсна на парченца смях.
Тя можеше да бъде само една личност — освен ако не бях напълно и неотвратимо луд. И тази личност бе умряла много отдавна преди да се присъединя към Отряда.
Ловеца на души.
Когато тя е издъхнала, Знахаря е бил там.
Това би обяснило много неща, би осветлило стотици мистерии. Но как бе възможно?
Огромен черен звяр, приличен на абаносов тигър, излезе иззад мен и приклекна до жената. В държанието му нямаше нищо угодническо.
Уплаших се. Ако Ловеца на души беше жива, обикаляше по тия краища и беше склонна да се намесва, тя можеше да се превърне в най-големия ужас тук. Тя беше по-могъща и от Дългата сянка, и от Оплаквача, и от Господарката. Но освен ако не се беше променила от едно време, тя предпочиташе да използва дарбите си на дребно, от злоба или за забава.
Тя ми намигна, после се завъртя и сякаш се разтвори във въздуха, и само смехът й остана да трепти след нея. Той зарази с веселие и белия гарван.
На форвалака представлението му омръзна и той изчезна в далечината. А аз се стопих.
85
Гарван изграчи над мен. Една ръка разтърси грубо рамото ми.
— Добре ли сте, господине? Нещо не е наред ли?
— Какво? — седях на каменно стъпало, вкопчен в прага на масивна дървена врата. Един гарван албинос се разхождаше напред-назад по стрехата над нея. Мъжът, който ме държеше за рамото, се опита да го пропъди със свободната си ръка и няколко остри ругатни. Изглеждаше едър и космат.
Беше посред нощ. Слабата светлина идваше от фенера, който мъжът бе поставил на калдъръма. През улицата, ниско над земята, блестяха чифт очи. За миг ми се стори, че забелязах нещо огромно, подобно на котка, да се промъква покрай нас.
Мъжът беше един от шадарските патрули, които Освободителят бе наел, за да обикалят улиците нощем, да поддържат реда и да се оглеждат за външни лица със съмнителен произход.
Откъм мрака отсреща се носеше смях. Патрулът не се справяше добре. Тук се предполагаше, че аз съм от добрите, а тя беше съмнителна непозната.
Намирах се в Талиос!
Усетих мирис на дим. Фенерът?
Не. Миризмата идваше от стълбището зад мен.
Сетих се, че съм изтървал лампа. Спомних си объркана какафония от места и времена.
— Добре съм. Зави ми се свят.
Смях от отсрещната страна на улицата.
Шадарът се огледа назад, но инак не прояви никакъв интерес. Не искаше да повярва в моята история. Искаше да изнамери нещо нередно тук и сега. Не обичаше чужденците. А ние, северняците, до един бяхме смахнати пияници. Но за съжаление се ползвахме от голямото благоволение на Двореца.
Станах. Трябваше да се раздвижа. Умът ми се проясняваше. Паметта ми се завръщаше. Имах отчаяна нужда да стигна до познатия стар вход на Двореца, защото трябваше бързо да се прибера.
Луната изведнъж обля със светлина улицата. Сигурно беше след полунощ. Видях, че жената отсреща ме гледа. Понечих да кажа нещо на шадара, но в далечината се чу рязко изсвирване — откъм посоката, в която ми се беше сторило, че върви чудовището. Друг патрул имаше нужда от помощ.
— Пази се, чужденецо — каза мъжът и се затича нататък.
И аз побягнах, като дори не спрях, за да затворя вратичката.
Стигнах до познатия ми вход. Нещо не беше наред. Тук трябваше да стоят на пост стражите на Бесния Корди.
Бях невъоръжен, без да броим ножа на пояса ми. Извадих го и се престорих на свиреп боец. Нямаше как бандата на Бесния да остави входа без надзор. Тия не можеше да ги подкупиш да се издънят.
Открих стражите в стаята им. Бяха удушени.
Значи вече нямаше нужда да разпитваме пленника. Но кой ли беше мишената? Стареца? Почти със сигурност. Радишата? Вероятно. И всички останали важни хора, до които успееха да се докопат.
Потиснах паниката и се удържах да не се втурна слепешката. Все пак Тай Дей и чичо Дой бяха там.
Съблякох ризата на един мъртъв страж и увих гърлото си. Това щеше да ме защити донякъде от кърпата на Удушвачите. После заприпках нагоре като планинска коза, отдавна не катерила скали. Стигнах до моя етаж толкова каталясал, че се наложи да се облегна на стената, като се мъчех да не повърна. Краката ми бяха като пихтия.