Вече навсякъде биеха тревога. Това се случваше, докато аз стоях там. Посъбрах малко сили, тръгнах по коридора и се препънах в един мъртвец.
Беше мръсен и недохранен. Разпорен от лявото рамо до десния хълбок. Дясната му ръка лежеше на десет стъпки от него и все още стискаше черен румел. Навсякъде беше оплискано с кръв, а трупът продължаваше да кърви.
Втренчих се в кърпата. Мъртвецът бе убивал много пъти, но сега Кина го бе предала.
Способността към предателство беше едно от най-умилителните качества на богинята.
Само Пепелния жезъл можеше да реже толкова чисто и дълбоко.
Пред моята врата лежеше още един труп. Трети — проснат през нея. И двата още кървяха. Мухите все още не бяха много.
Влязох в дома си с нежелание, готов да забия зъби във всичко, що мърда.
Надуших непознат мирис.
Завъртях се и замахнах с ножа, когато някакъв кльощав, кафяв, мръсен човек ме връхлетя, удари ме и ме хвърли назад. Черен румел обви врата ми, но превръзката му попречи да си свърши работата.
Отскочих назад и се блъснах в писалището. Остра болка прониза тила ми.
„Не пак!“ — изкрещях безгласно.
Обви ме мрак.
Събуди ме болката. Ръката ми гореше.
При сблъсъка с писалището бях обърнал една лампа. Ръкописите ми, моите Анали, горяха. И аз горях. Скочих с писъци, заудрях ръката си и когато успях да я угася, заподскачах насам-натам, като се мъчех да спася ръкописите. Не виждах нищо друго, не мислех за нищо друго. Животът ми гореше и отлиташе с дима. А отвъд дима бяха само домът на болката и мрачните времена.
Далече, много далече, сякаш в дълъг и безмилостен тунел видях чичо Дой, коленичил до Тай Дей. Между тях и мен лежаха трима мъртъвци. Подът не се виждаше от кръвта им. Двама от тях бяха прерязани от Пепелния жезъл — личеше си по точността. Третият бе разрязан на кръст и краищата на раната бяха малко по-неравни. Боецът с меча е бил обзет от неконтролируем гняв.
Чичо Дой притискаше главата на Тай Дей до гърдите си. Лявата ръка на младия мъж висеше като счупена, а дясната прегръщаше То Тан в скута му. Главата на петгодишното момче бе килната под странен ъгъл. Лицето на Тай Дей беше бледо. Съзнанието му не бе на този свят.
Чичо Дой стана, дойде при мен, погледна ме в очите, поклати глава, а после ме притисна в мощна прегръдка.
— Бяха твърде много и твърде бързи.
Строполих се.
Това бе настоящето. Днешният ден. Това бе новият ад, в който не исках да бъда.
… отломки…
… само черни отломки, които се ронеха между пръстите ми.
Покафенели ъгли на страници, по които са изписани пет-шест думи с неравен почерк, а контекстът им е вече изгубен.
Всичко, останало от два тома Анали. Хиляди часове труд. Четири години история. Изчезнали завинаги.
Чичо Дой иска нещо. Кара ме да пия някаква странна Нюен Бао настойка.
Отломки…
… навсякъде около мен — отломки от труда ми, живота ми, любовта и болката ми, разпръснати из тези мрачни времена…
Мрак. А сред мрака — отломки от време.
Хей, ти! Добре дошъл в града на мъртвите…
86
В жилището ми нахлуха стражи. Какво ставаше? Бях объркан. Пак ли припадък?
Пушек. Кръв. Настоящето. Жестокото настояще, което издишваше болка, както драконът издиша огън.
Усетих присъствието на Капитана. Той дойде от дъното на жилището, клатейки глава, и изгледа чичо Дой с любопитство.
Бесния Корди се втурна вътре. Приличаше на човек, сблъскал се с най-големия ужас в своя дълъг и нещастен живот. Отиде право при Знахаря. Чух само „… трупове навсякъде“.
Не успях да доловя отговора на Знахаря.
— … са преследвали теб?
Знахаря вдигна рамене.
— Ти излезе последен…
Един страж влезе тичешком и зашепна на Бесния.
— Слушайте! — кресна Бесния. — Все още навън има живи. Внимавайте. — Двамата със Знахаря се доближиха. — Заблудили са се в лабиринта. Едноокия ще ни трябва, за да ги намери.
— Вълненията никога не спират, а? — Знахаря изглеждаше много уморен.
Чичо Дой обяви, като не се обръщаше към никого конкретно:
— Те тепърва започват да ни връщат. — Талианският му бе отличен, като се има предвид, че предния ден не можеше и думица да каже на него.
Майка Гота дойде — прегърбена, тътреща крака. Типично за жените Нюен Бао, които превъзмогват нещастие, тя беше направила чай. Това беше може би най-ужасният ден в живота й. Сигурно беше сварила много чай.