Чичо Дой ме последва.
Реалността болеше по-малко от очакването. Заех се с безсмисленото занимание да махна румела от гърлото на жена ми. Стоях там и се взирах в празното, а кърпата висеше от ръката ми. Този Удушвач явно е бил истински майстор. Вратът й не беше счупен, нито гърлото й — посинено. Все едно спеше. Но когато я докосвах, нямаше пулс.
— Чичо Дой, може ли да ме оставиш сам?
— Разбира се, но първо изпий това. Ще те отпусне. — И той ми подаде нещо, което вонеше гадно.
Дали вече не бяхме вършили това?
Той се отдалечи. Легнах за последен път до Сари и я прегърнах, а лекарството започна да прониква в тялото ми и да предизвиква сън. През ума ми минаваха всички обичайни мисли, обземаха ме обичайните омрази. Мислех си немислимото — че може би беше най-добре това да се случи преди Сахра да разбере какво означава да си член на Отряда.
Спомнях си великото чудо. Ние бяхме двойка, която никога не е трябвало да се събира. Брак, за който не съжалявах нито за миг, ала създаден от сила, крехка като негласната прищявка на старица, носеща бремето на истерични и ненадеждни прозрения.
И разумни, и налудничави мисли се въртяха из главата ми. Бях започнал да я виждам като светица — нещо неизбежно след всяка ненавременна смърт. Заспах. Но дори и в Нод не можех да избягам от болката. Сънувах жестоки сънища, които не си спомнях след събуждането. Сякаш самата Кина ми се подиграваше и ми казваше, че триумфът е измама, която струва скъпо.
Когато се събудих, Сари вече я нямаше, а главата ми бумтеше от махмурлука от лекарството. Запрепъвах се насам-натам и накрая се блъснах в майка Гота. Старицата се суетеше над чая и си говореше сама, точно както говореше и с останалия свят.
— Къде е Сахра? — попитах. — Налей ми чай, моля. Какво стана с нея?
Гота ме погледна така, сякаш не бях с всичкия си.
— Умря.
Не беше от тия, дето си мерят думите.
— Знам. Тялото й го няма.
— Отнесоха я у дома.
— Какво? Кой? — В мен се надигна гняв. Как смееха?! Кои бяха те?!
— Дой. Тай Дей. Братовчедите и чичовците й. Отнесоха Сахра и То Тан у дома. Аз останах, за да се грижа за теб.
— Тя ми беше жена, аз…
— Преди да ти стане жена, тя беше Нюен Бао. И сега е Нюен Бао. И утре ще бъде Нюен Бао. Фантазиите на Хон Трей не могат да го променят.
Успях да се овладея и да не избухна. Гота беше права — от гледната точка на Нюен Бао.
Освен това в момента не можех да направя нищо, не и ако не ми дойдеше повече хъс, отколкото имах тази сутрин. Исках само да седя и да тъна в самосъжаление.
Върнах се в стаята ни с чая, седнах на леглото, взех нефритения амулет, принадлежал на Хон Трей. Тази сутрин той ми се стори много топъл, по-жив от мен. От много време не бях го носил. Сега го сложих на китката си.
Можех да си излея яда върху чичо Дой, като се върне.
Ако се върнеше.
87
Нито един нападателен отряд на Удушвачите не постигна тактическата си цел, но въпреки това нападението им беше успешно в психологично отношение. То хвърли града в смут, бе удар за водачите и породи ужас, много по-голям от същинската вреда. Знахаря се вкопчи в нападението и го заразглежда от всички страни.
На другата сутрин, когато повечето продължавахме да се борим с чувствата си, той отиде при талианците и им говори в стария си облик на Освободител. Обяви нова, яростна епоха на тотална и безмилостна война срещу Господаря на сянката и туга, въпреки че разкри малко от случилото се в Двореца при нападението. Това породи мълва, която се носеше като луда по улички и сокаци и подхранваше новопородилия се гняв. Години наред войната се водеше далече — далече, в старите Сенчести земи, и повечето хора се бяха откъснали в чувствата си от нея. Нападението на Измамниците я върна у дома. Въодушевлението от едно време отново изплува на повърхността.
Освободителя съобщи на тълпата, че годините на подготовка са свършили и е време справедливостта да възтържествува.
Но незабавното начало означаваше зимна кампания. Попитах Стареца дали намеренията му са наистина такива.
— Точно така. Повече или по-малко. Долу са се отпуснали, и ти го знаеш — нали язди Пушека. Кой ще е толкова луд да пробва да мине Дандха Преш, когато прелита сняг?
Кой ли, наистина?
— Но това означава, че на войниците ще им е много тежко.