Когато той си отиде, семейството му ще изгуби мястото си на пазара.
Всичко това говори за ужасна пренаселеност и че е отчайващо трудно да оцелееш на дъното. Не бих искал да съм талианец от низша каста.
За мой късмет нямаше нужда да си имам работа с главорезите на Едноокия. Като че нямаха защити от магически шпионаж. Стрелнах се вътре. Едноокия сигурно не се тревожеше, защото Дългата сянка вече не можеше да праща толкова надалече своите домашни любимци. Ами Оплаквача? Той можеше да се промъкне вътре когато си поиска.
Да проследявам Оплаквача беше едно от редовните ми задължения.
Работниците от арсенала вършеха най-обикновени неща. Ковяха остриета за стрели. Заточваха ги. Поставяха ги на пръчки. Слагаха им пера. Подготвяха материал за обстрел. Опитваха се да произвеждат масово леки ватени доспехи за обикновените пехотинци, които без съмнение щяха да ги захвърлят, защото беше жега, не им бяха удобни и им беше досадно да ги мъкнат.
Само надувачите на стъкло ме изненадаха.
В този цех работеха около двайсетина души и повечето от тях произвеждаха тънички бутилчици. Един взвод чираци поддържаше огъня, нагряваше кварца, който се стопяваше в стъклена маса и отнасяха подносите с изстинали бутилки при дърводелците, които ги нареждаха в сандъци с трици. Някои от сандъците биваха товарени в дълги товарни фургони, но повечето отиваха на пристанището.
За какъв дявол?
В кабинета на Едноокия имаше една голяма плоча, на която на езика на Защитника бяха изписани, очевидно, производствените цели. Петдесет хиляди бутилки. Три милиона стрели. Петстотин хиляди копия. Десет хиляди кавалерийски пики. Десет хиляди саби. Осем хиляди седла. Сто и петдесет хиляди къси мечове за пехотата.
Някои от тези цифри бяха абсурдни и нямаше начин арсеналът на Едноокия да ги постигне сам. Но производството беше разпръснато по всички талиански територии — най-често в прости селски ковачници. Основно задължение на Едноокия беше да го следи, което на мен ми изглеждаше все едно да пратиш лисицата да брои кокошките в курника.
Списъкът включваше и животни, каруци и дървен материал — стотици товари за шлепове. Голяма част от това ми беше понятна. Но пет хиляди сандъка, готови за сглобяване, дванайсет на три стъпки? Във всеки — хиляда стъпки връв? Сто хиляди метра коприна на топове, високи по шест стъпки?
Може би нямаше да се стигне до тях.
Бродех, за да огледам какво още готвят на Могаба и приятелите му.
Видях лагери за обучение, където специални отряди се подготвяха за всички достъпни за въображението терени и мисии. Надолу, на юг, Господарката изпълняваше собствената си програма — създаваше войски, способни да водят нападение на бойно поле, на което се използва магия.
Тя бе прочесала талианските земи, за да изнамери всеки, притежаващ и най-малката дарба за магия, и ги беше обучила, колкото да вършат работа за програмата, която нито можех да проумея, нито се опитвах да разнищя. Както бе забелязал Дългата сянка, Господарката прочистваше талианските територии от бамбук, който нарязваха на еднакво дълги пръчки, а после прокарваха през него нажежени железни пръти, за да прогорят преградите. Така получените тръби тя пълнеше с порести цветни топчета, създавани от нейните батальони от чираци магьосници.
Поредната игра, с която да озадачи Господаря на сенките? Половината от това, което вършехме, бяха фокуси с цел да объркаме противника и да го накараме да хаби ресурси. Но аз бях още по-озадачен, отколкото вероятно бе учуден Дългата сянка.
Господарката спеше по-малко и от Капитана. Знахаря рядко спеше повече от пет часа на нощ. Ако само устремът можеше да покори Могаба и Господаря на сенките, ние бяхме сигурни победители.
И Господарката, и Стареца са толкова затворени, че дори и след толкова години не проумявам напълно начина им на мислене. Между тях има силна любов, но те рядко я показват.
Те искат да си върнат дъщерята и да отмъстят на Измамниците, но никога не говорят за детето си пред хора. Знахаря е решен да отведе Отряда до тайнствения Катовар, да изрови корените му, но вече изобщо не го споменава.