Повърхностно погледнато, изглежда, че тези двамата живеят единствено заради войната.
Върнах се във фабриката на Едноокия. Не ми се искаше да напусна Пушека. Знаех, че ако се забавя още, при завръщането ми ще намеря тялото си изтощено, прегладняло и изключително жадно. Умният начин за използване на Пушека беше да предприемаш кратки пътувания и често да правиш почивки, за да хапнеш и пийнеш. Но там, навън, бе трудно да си го спомня, особено когато в моя дял от реалността ме чакаше толкова много болка.
Този път открих една стая, която не бях забелязвал преди. В нея работници ведна лениво се движеха между десетина керамични корита. Някои носеха кофи, от които изливаха в коритата течност — чаша след чаша. Гребяха я от една каца, която един човек непрекъснато разбъркваше или добавяше вода и някакъв бял прах.
Коритата не бяха забележителни с нищо. Наливаха разтвора от единия край, от другия през една стъклена тръба течността се изливаше в големи глинени кани. Пълните кани внимателно бяха отнасяни и подреждани на едни много далечни лавици. За разлика от виното ги подреждаха прави. Любопитно беше, че лампата в тази стая гореше необичайно ярко.
Огледах едно от коритата и забелязах, че в онзи край, където работниците наливаха течността, непрекъснато се надигат мехурчета. В другия край, ниско под повърхността, имаше десетки къси пръти, покрити със сребристобяло вещество. На дъното на коритото имаше няколко стъклени чаши без дръжки. С керамичен инструмент работник с ръкавици избутваше всяка чаша под някой от прътите и изстъргваше веществото в чашата. След това с дървени щипци вадеше чашата от коритото. Доста внимаваше, но въпреки това взе, че се спъна.
Веществото, изстъргано от пръта, при допира с въздуха засия с яростен блясък.
Трябваше да се върна в плътта си. Налагаше се да ям. Скоро трябваше да си събирам багажа, защото не след дълго всички щяхме да отпътуваме на юг. Следващият етап на войната набираше скорост.
91
Мускуса и Хагоп се върнаха след многобройни неприятни задържания по последното разклонение на реката, което трябваше да е най-лесната част от пътуването им. Бяха се укрили в същия крайбрежен шадарски склад, където аз държах пленниците от Свещената гора. Едноокия ме взе от жилището ми. Тримата — аз, той и кафявата ми сянка, се запътихме към реката. Стареца ни беше изпреварил. Когато искаше, той можеше да зареже всичко.
— Добре ли си, Мъргън?
— Справям се.
— Прекарва твърде много време с Пушека — обади се Едноокия.
— Това не ми звучи здравословно. Погледни ги тези! — Имаше предвид Мускуса и Хагоп, въпреки че и останалите от тяхната експедиция бяха също затворени в склада и това, че ги държаха разделени от семействата им, не ги въодушевяваше особено. Бяха минали почти три години.
И Мускуса, и Хагоп не се бяха изменили особено.
— Почти ви бях отписал — казах на Хагоп. Стиснахме си ръцете. После се ръкувахме и с Мускуса. — Бях решил, че късметът най-сетне ви е изневерил.
— Без малко, Мъргън. Много сме скапани.
— Е — рече Стареца. — Защо се забавихте толкова?
— Всъщност няма много за разказване. — Хагоп погледна Знахаря малко особено, все едно искаше да се увери, че говори с истинския Старец. Знахаря беше предрешен като шадар. — Отидохме, направихме, каквото можахме, и се върнахме. — Все едно беше нещо обикновено да пропътуваш четиринайсет хиляди мили. В Отряда ние не се фукаме с тези неща. — Не сме разглеждали забележителности много-много.
Докато Хагоп говореше, Мускуса обиколи вратите и прозорците.
— Трябва ли да се тревожим за шпиони? — попита той.
— Тук е Талиос — отвърна Знахаря, с което искаше да каже, че всеки постоянно следи всеки, че да е по-интересно.
— Мислехме, че за това време вече сте оправили всичко.
— Много има за оправяне. Да, шпионите на Сенчестия вече не създават проблеми. Господарката, Гоблин и Едноокия се погрижиха за тях.
— Но още се разправяме с жреците — додадох.
— А напоследък си имахме малко неприятности с Измамниците.
Изражението ми предупреди Хагоп да не ме разпитва за това. Не сега.
— И как върви войната?
— Бавно — отвърна Знахаря. — Да поговорим за това по-късно. Свършихте ли ни някаква работа там?
— Не много, честно казано.