Не можех да кажа нищо, защото имах страшно много за казване. После успях да промълвя уклончиво:
— Дошъл си тук заради Свещената гора, нали? — Добре помнех тази вечер. Достатъчно често идвах тук, за да науча пътя. Пейзажът всеки път е леко променен, но после времето отново се превръща в същата неумолима река.
Ако присвиех очи, щях да видя призраците на другите варианти, разиграващи по-различни разговори.
Знахаря се изненада.
— Гората?
— Искаш да отведа Отряда в Свещената гора, нали? Време е за декемврийския празник. Мислиш, че на този празник може да се появи самият Нараян Сингх. Мислиш, че има шанс да го заловиш — него или пък някой, който да знае къде е скрил твоето детенце. В най-лошия случай си мислиш, че ще имаш възможността да избиеш мнозина от тях и да ги смачкаш, както никога досега.
Знахаря бе непоколебим в желанието си да изтреби Измамниците. Дори още повече и от Господарката, мисля, а тя бе по-оскърбената от двамата. Навремето той искаше с неговото наследство да завърши историческия цикъл на Черния отряд. Искаше да бъде капитан, когато Отрядът се завърне в Катовар. И още мечтае за това, но един кошмар изтласка мечтата. И кошмарът настоява за удовлетворение. И докато не се разплете паяжината от нишките на ужас, болка, жестокост и мъст, Катовар ще бъде единствено оправдание, но не и цел.
Знахаря ме огледа неуверено.
— Откъде знаеш за гората?
— Върнах се знаещ. — Вярно си беше, но двамата можеше да разбираме това „връщане“ по различен начин.
— Ще заведеш войниците там?
— Не мога да не ги заведа.
Сега и Гоблин ме изгледа странно.
Щях да го направя. И знаех как ще мине всичко, но не можех да им го кажа. В главата ми имаше два разсъдъка. И този, който мислеше така, не беше онзи, който дърпаше въжетата и свиваше платната.
— Вече съм добре — казах им. — Мисля, че има начин да избегна пристъпите или поне да не се връщам толкова назад. Но не мога да го обясня. — С радост бих го споделил с тях. Не исках постоянно да се препъвам в ръба на времето и да пропадам отново в онова твърде мрачно царство на миналото на Деджагор. Дори ако бях само наблюдател, почти сляп за ужаса и жестокостите, които тогава царяха навсякъде.
Знахаря понечи да каже нещо.
Прекъснах го:
— След десет минути идвам на щабен съвет.
Не можех да кажа нищо пряко, но може би нещо щях да обясня с намеци.
Ала знаех, че нищо няма да се промени. Най-големият ужас ни очакваше в бъдещето и бях безсилен да го променя.
Но все пак в горичката щях да направя всичко възможно. За всеки случай, да не би този път да излезе по-различно — ако можех да запомня бъдещето достатъчно добре, че да предприема правилните ходове.
Ти. Който и да си. Където и да си. Постоянно ме влачиш обратно при изворите на болката. Защо? Какво искаш? Кой си ти? Какво си?
Както винаги, не ми отговаряш.
14
Проклетият вятър хапе. Увили сме се в одеялата, треперим и нямаме никакъв хъс за нищо. Основно, защото никой от нас не искаше да бъде в тази обитавана от духове горичка.
Ала все пак нещо, което не проумявах напълно, някакво изплъзващо се чувство вътре в мен ми подсказваше, че това е от решителна важност и трябва да се направи точно както трябва. От него зависеше повече, отколкото можех да си представя.
Невидими дървета трещяха и скърцаха. Вятърът виеше и стенеше. Лесно беше да изтървеш фантазията си и да се унесеш в мисли за хилядите, измъчвани и убити там. Стоновете им, молбите им за милост, ненамиращи отклик и сега, се носеха по вятъра. Очакваш да видиш осакатени трупове, надигащи се, за да отмъстят на живите.
Правех се на герой, ала не спирах да треперя. Увих се по-плътно с одеялото. И това не помогна.
— Захаросан задник! — ухили се Едноокия, все едно, лайненцето му с лайненце, нямаше също всеки миг да получи пристъп. — Гоблин, тоя тъпоглавец, не спря да пърди! Като си домъкне тук умрелия задник, ще го разгологъзя и ще го закова с пирони за буца лед!
— Влагаш творчество, виждам.
— Не ми се прави на остроумник, хлапе. Ще те…
Не само от студа треперехме, макар че никой не би го признал. А също и заради мястото, заради мисията и заради това, че плътните облаци ни отнемаха дори и мижавата подкрепа на звездите.
Тъмно беше, да му се не види. А тия Удушвачи можеше да са се сприятелили с онзи, който управляваше сенките. Едно птиче ми каза. Всъщност, каза ми го една голяма черна птица.