— Прекалено много време киснем в града — измрънках. Едноокия не отговори. Тай Дей обаче откликна — изсумтя. Но точно за този Нюен Бао това си беше цяла реч.
Вятърът довя скърцането на нечии стъпки.
— Мътните да го вземат, Гоблин! — кресна Едноокия. — Стига си тропал. Искаш целия проклет свят да разбере, че сме тука, а? — Няма значение, че танцът на Гоблин вече не се чуваше на пет стъпки от него. Едноокия отказваше да бъде възпиран от някакви си банални разумни съображения.
Гоблин се примъкна пред мен и клекна. Жълтите му зъби тракаха.
— Всичко е нагласено — измърмори той. — Кажи, като си готов.
— Тогава да се залавяме, преди да ме е връхлетял здравият разум — изсумтях аз и се изправих. Коленете ми изпукаха. Мускулите ми отказваха да се разтягат. Изругах. Вече бях твърде стар за тия простотии, макар, че на 34 години бях бебето на бандата. — Излизайте! — изкомандвах достатъчно силно, че повечето да ме чуят. В тъмното не можеш да правиш знаци с ръце.
Вятърът беше насрещен, а Гоблин си беше свършил работата. Нямаше защо да се тревожим за шума.
Мъжете се заизнизваха, повечето — толкова безшумно, че ми беше трудно да повярвам, че изведнъж останах сам, единствено с охранителя ми. Тръгнахме и ние. Тай Дей ми пазеше гърба. Мракът не му пречеше. Може би имаше котешки очи.
Чувствата ми бяха смесени. За първи път водех нападение. Не бях убеден, че съм забравил Деджагор достатъчно, че да се справя. Сенките ме стряскаха и бях подозрителен до побъркване към всеки извън Отряда, по непонятни ми причини. Но Знахаря настояваше, и ето ме тук — промъквам се през тъмна, страшна гора, от задника ми висят ледени висулки и водя първата операция от години насам, в която участва единствено Отрядът. Само че, като се има предвид, че всички мои хора си имат и охрана, пак не участваше единствено Отрядът.
Преодолях неувереността, като просто се принудих да се размърдам. По дяволите, беше твърде късно да спра каквото и да било.
Престанах да се тревожа за себе си и ме налегна тревогата как ще завърши нападението. Ако се издънехме, не можехме да се оправдаем с талианско предателство, разцепление или некадърност — обичайните песъчинки в машината.
Стигнах билото на нисък хребет. Ръцете ми бяха замръзнали, но под дрехите тялото ми беше потно. Пред нас затрептя светлина. Тия копелета, Измамниците, късметлиите му с късметлии, бяха си запалили огън да се топлят. Спрях и се ослушах. Не чух нищо.
Откъде Старецът знаеше, че водачите на Удушваческите банди ще се съберат точно на този празник? Беше направо стряскащо как понякога той научава за разни неща. Може би го беше прихванал от Господарката. Може би притежаваше някаква магическа дарба, за която никога не бе споменавал.
— Да разберем дали Гоблин още притежава дарбата — отбелязах аз.
Тай Дей не ме удостои с безценното си изсумтяване. Мълчанието беше достатъчен коментар.
Там трябваше да има трийсет-четирийсет високопоставени Измамници. Преследвахме ги безмилостно — така беше, откакто Нараян открадна бебето на Господарката и Знахаря. Старецът бе премахнал думата „милост“ от речника на Отряда. А това идеално пасва на философията на Измамниците, макар и да бях готов да се обзаложа, че онези там, отпред, след малко вече нямаше да мислят така.
Гоблин все още му знаеше цаката. Стражите дремеха. Разбира се, не всичко мина по план.
Бях на петдесет крачки от огъня и се промъквах покрай един особено голям и грозен заслон, когато някой изскочи от единия му край, все едно го бяха погнали всички дяволи от Ада, приведен под тежестта на голям вързоп. Вързопът се гърчеше и хленчеше.
— Нараян Сингх! — познах го веднага. — Спри!
Така, Мъргън. Смрази го с гласа си.
И останалите го разпознаха. Надигна се врява. Не можехме да повярваме на късмета си, макар и да бях предупреден, че там може и да докопаме голямата награда. Сингх беше Измамник номер едно, разбойникът, който Господарката и Капитанът искат да убиват дълги години, малко по малко.
Вързопът трябваше да е дъщеря им.
Изкрещях заповед. Вместо да ме послушат, войниците вършеха каквото им скимне. Повечето се втурнаха след Сингх. Шумотевицата събуди останалите Измамници. Най-бързите се опитаха да побегнат.
За щастие други си останаха по местата.