— Сега топло ли ти е? — попита Гоблин. Изпухтях мощно, докато наблюдавах как Тай Дей заби тънко острие в окото на сънен Удушвач. Тай Дей не прерязва гърла — не обича да цапа.
Бяхме приключили.
— Колко хванахме? Колко се измъкнаха? — Взирах се в посоката, в която беше побягнал Сингх. Тишината там никак не беше обещаваща. Ако го бяха хванали, войниците щяха да нададат мощно „Ура!“.
Проклятие! Доста се бях развълнувал. Само да можех да го замъкна обратно в Талиос! Ех, мечти.
— Запазете неколцина живи. Ще поискаме някой от тях да ни разкаже приказка за лека нощ. Едноок, как така изведнъж Сингх разбра, че сме тук?
Дребосъкът сви рамене.
— Не знам. Може неговата богиня да му е пошушнала да си разкара задника оттук.
— Я стига. Кина няма нищо общо. — Но не бях толкова сигурен. Понякога е трудно да не повярваш.
Тай Дей размаха ръце.
— Да — отвърнах аз. — Точно както си мислех.
Едноокия изглеждаше озадачен.
— Какво? — измрънка Гоблин.
Магьосниците ми те. Капакът на всичко.
— Пичове, понякога се чудя дали можете да си намерите пишките без карта. Заслонът, старчета. Заслонът. Не ви ли се струва, че е твърде грамаден за един ситен-дребен убиец и едно хлапе, което едвам би успяло да ви ухапе по коляното? Малко големичък — дори за жив светия и дъщеря на богиня?
Едноокия се ухили гадно.
— Никой друг не излезе оттам, нали? Да запаля пожар, ако искаш?
И преди да съм успял да му отговоря, Гоблин писна. Обърнах се рязко. Безформен мрак, видим само защото бе осветен от огъня, се измъкна от входа на заслона, а после аз се зарових в земята, повален от Тай Дей. Огънят се разгаряше над главата ми. Пращяха светкавици. Огнени кълба се стрелнаха от всички посоки.
Убийственият мрак придоби вид на изяден от молци, а после се разпадна.
Тъкмо заради този мрак толкова много от нас трепереха преди атаката. Но бяхме спечелили този рунд.
Седнах и ги повиках с пръст.
— Да видим какво сме хванали. Сигурно е интересно. — Моите хора разрушиха заслона. И, разбира се, вътре откриха половин дузина дребни сбръчкани старци, кафяви като кестени. — Тъкачи на сенки. Бягат заедно с Удушвачите. Ама че интересно!
Смотаняците заобясняваха, че са готови да се предадат.
И друг път бяхме попадали на такива като тях. Личното геройство никога не е било силната им страна.
Един войник на име Ядеца каза:
— Тия, сенчестите, много са задобрели в това „Предавам се“. — Той се ухили. — Сигурно там, долу, всички упражняват полезни фрази на талиански.
— Освен Дългата сянка — напомних му аз и благодарих на Тай Дей.
Той сви рамене — жест, чужд на Нюен Бао. Светът все пак го бе докоснал.
— Сахра би го очаквала.
Това беше типично за Нюен Бао. По-скоро би оправдал своите действия с очакванията на сестра си, отколкото с някаква идея за дълг, отговорност или дори приятелство.
— Какво да правим с тези? — попита Ядеца. — Можем ли да ги използваме за нещо?
— Пощадете двама. Най-стария и още един. Гоблин, още не си казал колко се измъкнаха.
— Трима, в това число Сингх, без да броим детето. Но един от тия тримата ще го хванем, защото се крие в храстите ей там.
— Хванете го, ще го предам на Стареца.
— Дай им малко власт и се превръщат във фелдмаршали! — сопна се Едноокия. — Помня това хлапе толкова младо-зелено, че още имаше овчи барабонки между пръстите на краката! Не знаеше за какво служат обувките! — Но очите му не гледаха шеговито. Наблюдаваше всяко мое движение като ястреб. По-точно като гарван, въпреки че тази вечер гарваните не се въртяха край нас. С каквото и да си играеха Гоблин и Едноокия в тази област, този път им се получаваше.
— Я се отпусни, Мъргън — предложи Гоблин. — Ще свършим работата. Ей, мързеливци, какво ще кажете да хвърлите някой пън в огъня? — Той започна да заобикаля скрития Измамник по посока, обратна на онази, в която бе поел Едноокия.
Прави бяха. Когато съм под напрежение, ставам прекалено сериозен. Вече бях на хиляда години. Не беше лесно да оцелееш в Деджагор. Но и всички останали тук бяха минали през същото. Видяха как Могаба изтребва невинни хора. Изтърпяха чумата и болестите. Наблюдаваха канибализъм и човешки жертвоприношения, измени и предателства от всички останали. И оцеляха, без да позволяват на кошмарите да ги завладеят.
Трябваше и аз да се справя. Да се откъсна, да погледна нещата отстрани. Но вътре в мен става нещо, което не мога нито да овладея, нито да проумея. Понякога ми се струва, че в мен живеят няколко души, всичките омесени накуп, и понякога те седят зад мен, истинския, и гледат, гледат. Може би никога няма да успея да възстановя напълно разума и стабилността си.