— Помогнали са му. Може би неговият демон хранител. А може би и новият му приятел, Господаря на сенките.
— Как така те се върнаха в горичката? Ти как разбра, че ще бъдат там?
Помислих си, че ще ми отговори, че му го е казала една голяма черна птица.
Напоследък гарваните не са толкова многобройни, но продължават да го следват навсякъде. Той говори с тях. Понякога и те общуват с него. Или поне той така разправя.
— Трябваше да дойдат някой ден, Мъргън. Роби на религията си са.
Но защо точно на този Празник на светлините? Как разбра?
Не настоях. Не можеш да притискаш Знахаря. От възрастта се е смахнал и е станал потаен. В собствените му Анали той не винаги споделя цялата истина за лични неща, особено за възрастта си.
Той ритна тъкача на сенки.
— Един от галениците шамани на Дългата сянка. Би трябвало вече да са му кът и да не ги хаби така.
— Сигурно не е очаквал да ги сгащим.
Знахаря се опита да се усмихне, но се получи гадно, саркастично ухилване.
— Много още изненади го чакат. — Той изрита Измамника. — Да не ги крием. Да ги отведем в Двореца. Какво има?
По гърба ми полазиха ледени тръпки, все едно вятърът в Свещената гора пак ме брулеше. Не знаех защо, но ме обзе унило предчувствие, че лошо ни се пише.
— Не знам. Ти си шефът. Нещо специално да искаш за Аналите?
— Сега ти си Летописецът, Мъргън. Ти пишеш и си длъжен да пишеш. Аз винаги мога да се заям, ако не ми хареса. — Надали. Изпращам всичко, но не мисля, че го четат много-много.
— Какво му беше особеното на това нападение? — попита той.
— Беше по-студено от задника на копач на кладенци!
— А и тази ходеща торба камилски сополи, Нараян Сингх, пак ни се измъкна. Значи така и ще запишеш. Той и хората му ще се върнат в нашата история, преди да приключим. Тогава ще го изпечем на шиш, надявам се. Нея видя ли я? Добре ли беше?
— Всъщност, видях само вързопа, който Сингх носеше. Мисля, че беше тя.
— Няма какво друго да е. Той никога не я изпуска от очи. — Преструваше се, че не го е грижа. — Отведи ги в Двореца. — Студените тръпки отново ме полазиха. — Ще предупредя стражите, че ще дойдеш.
Спогледахме се с Тай Дей. Можеше да стане напечено. Хората по улиците щяха да познаят пленниците. А пленниците можеше да имат приятели. И със сигурност ги недолюбваха, с хиляди. Можеше да не оцелеят. Или пък ние.
— Предай поздравите ми на жена си. Дано харесва новото жилище — каза Старецът.
— Непременно. — Потръпнах. Тай Дей ме изгледа намръщено.
Знахаря извади сноп листове, свити на тръбичка.
— Докато те нямаше, това пристигна от Господарката. За Аналите.
— Някой трябва да е умрял.
Той се ухили.
— Пооправи го и го снади вътре. Но не го излъсквай прекалено, че да не я издокараш пак прекалено добродетелна. Много се дразня, като ми излиза със собствените ми аргументи.
— Първия път се научих.
— Едноокия каза, че си е спомнил къде е оставил записките от времето, когато си мислел, че ще му се наложи да води Аналите.
— Това сме го чували и преди.
Знахаря пак се ухили и се изниза навън.
16
Четиристотин души и пет слона се суетяха около недовършената ограда. Най-близкият наш пост беше на цял един тежък ден път в северна посока. Лопатите захапваха пръстта. Бумтяха чукове. Слоновете сваляха трупи от каруците и помагаха да ги изправят. Само запретнатите волове стояха наоколо и мързелуваха.
Този безименен пост беше на възраст само един ден — най-новата достигната точка в безмилостния талиански марш-наскок навътре в Сенчестите земи. Единствено наблюдателната кула бе завършена. Стражата на нея напрегнато се взираше в хоризонта. Въздухът бе наситен с напрежение, подобно на електричество — тежък като мириса на стара смърт, натегнал от предчувствия.
Всички войници бяха ветерани. Нито един не възнамеряваше да се поддаде на нервите. Всеки бе развил навика и очакването за победа.
Часовият внимателно се вгледа.
— Капитане!
Един мъж с нехарактерен за тези места цвят на кожата изпусна лопатата и погледна нагоре. Истинското му име беше Като Далия. Черния отряд го бе прекръстил на Кофата. Издирван за кражби в родния си град, той бе станал военен съветник и командир на батальон талиански гранични войски. Беше умел водач и му се носеше славата, че си върши работата и връща хората си живи.