Кофата се покатери с пухтене на наблюдателната платформа.
— Какво видя?
Часовоят посочи. Кофата присви очи.
— Помогни ми, синко. Очите ми не са като едно време. — Не виждаше нищо освен прегърбените гърбове на хълмовете Логра, над които се рееха разпокъсани облаци.
— Вгледайте се.
Кофата имаше доверие на хората си. Подбираше ги внимателно. Вгледа се.
Едно малко облаче се рееше по-ниско от другите и влачеше подире си полегата сянка. Този гръмотевичен разбойник не пътуваше в същата посока като останалите от неговата рода.
— Право към нас ли лети?
— Като че ли да, капитане.
Кофата разчиташе на интуицията си. Беше му служила добре в тази война без големи битки. И му подсказваше, че този облак е опасен.
Той слезе и разгласи новината, че се очаква нападение. Хората от строителния отряд, макар и да не бяха войници, не желаеха да се оттеглят. Понякога реномето на Кофата работеше против него. Неговите хора преуспяваха, грабейки граничните земи. И другите искаха своя дял.
Кофата направи компромис. Изпрати един взвод на север с животните — бяха твърде ценни, че да ги подлага на рискове. Другите работници останаха и преобърнаха каруците в дупките на недовършената ограда.
Облакът напредваше равномерно. В сянката и в опашката му от дъжд не се виждаше нищо. Предшестваше го хлад. Талианските войници се разтрепериха и заподскачаха, за да се стоплят.
На двеста метра от канавката двойки войници зъзнеха в скритите ями, осветени от специални свещи. Един от всяка двойка беше нащрек.
Дъждът и мракът връхлетяха. След първите няколко метра порой дъждът утихваше до ръмене. Появиха се мъже. Изглеждаха стари и тъжни, парцаливи и бледи, отнесени и безнадеждни, прегърбили се, за да се защитят от студа. Изглеждаха така, сякаш бяха прекарали цял живот под дъжда. Унило влачеха ръждясалите си оръжия. Приличаха на възкръснала армия от мъртъвци.
Колоната им подмина ямите. След тях идваха конници — и те бяха същите и напредваха като зомби. Следваше многобройна пехота. А след нея — слоновете.
Мъжете в ямите чакаха слоновете. За отровните стрели използваха арбалети. Слоновете нямаха брони на коремите. Отровата предизвикваше силна болка. Пощурелите животни стъпкаха собствената си войска. Сенчестите нямаха представа какво ги накара да се разбесуват.
Малки сенки откриха ямите и се опитаха да се вмъкнат вътре. Светлината на свещите ги отблъсна. Подире си оставиха още по-силен студ и мириса на смърт.
Сенките намериха една яма, в която дъждът бе угасил свещта и донесоха пищяща, разкривила лицата смърт във вече изкопания гроб.
Господарката посрещна работниците, отправили се на север. Разпита ги и огледа облака в далечината.
— Може би е онова, което преследваме — каза тя на спътниците си. — Дий! — и тя пришпори жребеца си в галоп. Роден във вълшебните конюшни, когато тя бе императрица на севера, грамадният жребец исполин бързо изпревари нейния отряд. Докато препускаше, Господарката огледа облака. Бяха й докладвали за още три подобни странни облака близо до местата, за където бяха заминали разузнавателни роти. Тъкмо това беше дошла да разследва. Отне й само минути да проумее как са осъществени нападенията. Линии от тъмна сила бяха прокарани далеч преди сенчестите да се оттеглят от тази област. Чрез тях те управляваха нападателите. Докато тези линии властваха над тях, те щяха да се бият, неспособни да проявят свободна воля.
Сега, след като ги усети, тя лесно можеше да обърка линиите, но реши да не го прави. Нека нападението продължи. Тези неща струваха на сенчестите по-скъпо, отколкото на Талиос.
Дългата сянка трябваше да разбира това. Защо тогава бе решил, че си струва?
Тя влезе в лагера, като прескочи с жребеца си една прекатурена каруца и слезе на земята, а слисаният Кофа се втурна да я посрещне. Приличаше на осъден, помилван в последния миг.
— Мисля, че е Оплаквача — каза той.
— Защо? — Господарката свали багажа си от седлото и започна да се преоблича на място. — Какво се надява да постигне?
— Според мен работата не е в това какво, а върху кого, лейтенант. — Макар и да командваше войската, чинът на Господарката в Отряда си оставаше лейтенант.
— Върху кого? Да, разбира се. — Всяка изгубена рота бе предвождана от хора от Отряда. Седмина братя бяха паднали в боя. — Те ни изтребват един по един. — Убеждението, че Отрядът е непобедим, е гръбнакът на талианския военен морал и черният звяр на талианската политика. — Хитро. Сигурно е идея на Оплаквача. Той много обича да заслепява хората.