Кофата й помогна с доспехите. Бяха по готически живописни, черни и лъскави, прекалено красиви, за да има кой знае каква полза от тях в ръкопашен бой. Но нейната задача беше да се бори с магията, не с войниците. Върху доспехите й бяха положени пласт след пласт защитни заклинания.
Щом си сложи шлема, заваля дъжд. Огнени нишки се заизвиваха по улеите, издълбани в бронята й. Тя последва Кофата нагоре по наблюдателната кула.
Дъждът се заизлива с грохот. Звуците на битката се усилиха, идваха по-отблизо. Господарката не им обръщаше внимание и търсеше с подсилените си с магия сетива магьосника, известен като Оплаквача. Това древно зло същество не се издаваше, но беше някъде там. Тя го надушваше.
Възможно ли беше да се е научил да овладява своя вой?
— Ще те настигна, копеленце. А междувременно… — Тя посочи надолу. Възникна мъгла, която се сгъсти, заприплъзга се между дъждовните капки, доби цвят. Пастелните цветове се завихриха, станаха по-плътни, потъмняха. Скоро цялата буря грейна, все едно някой луд художник я бе полял с акварели.
Във вихъра й проехтяха викове.
Облаците замряха. Писъците на изгубени войници изтъняха и притихнаха. Силовите линии на Господаря на сенките, които се гърчеха и изменяха, бяха станали смъртоносни.
Господарката отново затърси Оплаквача. Откри го да се прокрадва на юг — летеше ниско и потайно, бягаше от пастелната смърт, загризала силовите линии. Тя метна подире му набързо скалъпено заклинание за убийство. Не успя. Преднината на Оплаквача бе твърде голяма. Но той заряза прикритието си, за да ускори ход.
Господарката изпсува като сержант.
Дъждът утихна. Оцелелите талианци се заизмъкваха един по един — отпървом те се стреснаха от масовото клане, а после се заоплакваха, че трябвало да копаят много гробове. Малцина от сенчестите бяха оцелели.
— Кажи им да го погледнат откъм светлата страна — каза Господарката на Кофата. — За заловените животни се полага парична награда. — Животните на сенчестите, освен слоновете, не бяха пострадали силно.
Господарката впери безжалостен взор на юг.
— Следващият път, стари приятелю.
17
… пропадане… отново…
Опитвам се да се крепя. Толкова съм уморен. Когато се уморя, настоящето започва да ми се изплъзва.
Отломки.
Дори не са отломки от днешния ден.
Миналото. Не много отдавна.
Задникът ми се смръзна. Не успях да хвана оня голям злодей Нараян.
Господарката играе на юг.
Вони на риба.
Спящият мъж. Пищящият Измамник. Мъртъвци.
Само спомени, но по-щастливи, отколкото тази вечер. Тук има прекалено много болка.
Това е моят апокалипсис.
Подхлъзвам се…
Не мога да си държа очите отворени. Зовът е дяволски могъщ.
Колоните могат да бъдат сбъркани с останки от разрушен град. Ала не са. Прекалено малко са и са разпръснати твърде напосоки. Никоя от тях никога не е рухвала, въпреки че много от тях са дълбоко изгризани от зъбите на гладните ветрове.
В проблясъците на мълниите или призори и по залез, когато светлината се промъква изпод краищата на небето, малки златни писмена засияват по фасадите на колоните.
И това също е безсмъртие.
Щом падне мрак, вятърът притихва. Щом се спусне тъма, тишината властва над блещукащите камъни.
18
… отнася ме…
Огромен водовъртеж ме дърпа надолу.
Може би го тласка някаква сила. Дали това е лъжливо обещание за края на болката?
Не мога да устоя.
Всичко е лъжа. Безкрайна лъжа.
Кафяви страници, откъснати страници, пропити от спечена кръв. Агония. Трудно е да се задържиш на котва в тази буря.
19
Ето те и теб! Загубил ли се беше? Добре дошъл отново. Ела! Ела! Голямото приключение всеки миг ще започне. Всички играчи са по местата си. Тетивите са натегнати докрай. Магиите са събрани и готови, цял арсенал. О, това ще е една велика и съдбовна нощ.
Виж там! Виж там. Помниш ли ги? Гоблин и Едноокия, магьосниците? Но дали това наистина са те? Ето там има още двама, същите като тях. Виж и това. И онова. И там. Един, двама, трима Мъргъни.