Но погледни ги там, долу. Като личинки. И засега още няма прикриващ огън.
Прав си. В момента придвижват машините, за да подкрепят основната атака.
Виж онази светлина. Тя става все по-ярка. Не. Сега се отдалечава. И като че никой не забеляза. Малко странна е тая работа.
О! Ето, пак. Може да е сигнал за офицерите от Земите на сенките. Вярно, шумотевицата се усилва, както казваш.
Не, и на мен не ми харесва този шум. Атаката е станала всеобща.
Я! Погледни ето там! Сега вече и там имаме. Какво имаме ли? Светлината. Не я ли виждаш? Там, зад валовете?
Да, разбирам. Пак си прав. Друга е. Повече прилича на студената светлина на пълна луна с лек синкав оттенък, нали? Да. И е някак разсеяна. Все едно я гледаме през есенната мъгла. Там. Ето, сега е толкова ярка, че се вижда битката върху далечната стена.
Да. Битка. Това значи, че там вече са завзели позиция. И Могаба не разполага с резерви, които да прати нататък.
Май най-добре да се наведем и да се цункаме отзад за сбогом, приятелю.
21
Проклятие! Лайната ей сега ще се разхвърчат, но аз току-що се сетих, че когато започнах да пиша тия бележки, пропуснах да приложа прочутата формула, с която Знахаря винаги е откривал всеки нов том. Така че, ето:
По това време Отрядът беше на служба на Прабриндрах Драх от Талиос, принц, чиито владения обхващали територии, по-обширни от тези на много империи. Участвахме в завземането и защитата на наскоро превзетия град Деджагор.
Да им приседне дано споменът за нас — и на владетелчето, и на оная вещица сестра му, Радишата.
22
Лайняната буря започна. Всички се трудихме здраво, за да върнем поне част от нея обратно към южняците. Илюзорните двойници също изглеждаха дейни. Странно, как си скиторят наоколо и нищо им няма.
— Едноок! Гоблин! — креснах. — Къде сте бе, пишкоглавци? Какво става там, мътните да го вземат? — Видях как една немощна стрела прониза един Мъргън на десетина метра от мен. — Какво е това смахнато сияние? — Каквото и да беше, внушаваше ми чувството, че работата може да стане и по-лоша, отколкото вече изглеждаше.
Не получих никакъв отговор от любимите си магьосници.
— Червенокос, метни навън светещо кълбо, да видим какво се промъква наоколо. — Допреди малко вече недотам любимите ми магьосници осигуряваха осветлението по места. — Кофа! Къде са се дянали Гоблин и Едноокия, по дяволите? — Преди десет минути под краката ми имаше цели три чифта от тия и всичките се дърлеха. Сега ги нямаше никакви, а долу сенчестите бяха по-тихи и от мишки.
Червенокосия кресна на Лофтус и Клетус. Една от машините им изтътна. Пламтящо кълбо се издигна в дъга и изхвърча навън — единствената му цел беше да разкрие какво прави врагът в мрака.
Блясъка изчурулика:
— Видях ги да слизат надолу по стълбите.
Смотаняци.
— Защо? — Със сигурност не му беше времето за разходки.
— Ами… Отидоха да говорят с Пирмхи и някои от Конната бригада.
Тръснах глава. Бих ги удушил собственоръчно. В разгара на проклетата битка…
Огнените кълба разкриха, че сенчестите са се оттеглили от стената. Щяхме само да хабим стрелите. Южняците нагласяха машини, способни да хвърлят куки на рояци. Тъп начин да се бориш със стена, висока осемдесет стъпки и с покачени на нея войници ветерани, но щом искаха да играем така, щяхме да им угодим. Бях сигурен, че колкото и въжета да метнат, можем да ги срежем или хвърлим, преди да успеят да се изкатерят толкова високо, а после, с дробове, готови да сдадат, и ръце, толкова натежали, че не могат да ги вдигнат, да се заемем да защитаваме позицията си, докато други, също толкова тъпи типове, лазят нагоре по същата стена, помъкнали по половин тон снаряжение на човек.
— Гоблин!
По дяволите, исках да разбера що за сияние е онова там.