Сенчестите не тръгнаха да катерят стената. Нападнаха от земните насипи. Не беше изненадващо. Строяха ги от самото начало. Това беше основна практика при обсада и се прилагаше откак свят светува, и е една от причините умничките съвременни принцове да строят крепостите си върху чукари, носове или острови. Естествено, обсаждащият преминава последните десетина стъпки по мост, който може да бутне назад, ако срещне опасна контраатака.
Огненото кълбо се разби долу, на около четиристотин метра оттук, но продължи да осветява околността, докато южняците го затрупаха с пясък, първоначално предназначен за гасене на запалителни снаряди, ако използваме такива.
— Едноок! Ще ти изям сбръчканите топки на закуска! Клетус, продължавай да ги замеряш с огнени кълба — изръмжах. — Кой е дежурният куриер? Крак? Бягай да намериш Гоблин и Едноокия… Няма значение. — Единият от тия малоумни завързаци взе, че се появи.
— Викали сте ме, господарю? — попита Едноокия.
— Трезвен ли си? Готов ли си най-накрая да се заловиш за работа?
Той се втренчи в гадната светлина в другия край на града — не се наложи да му давам наставления.
— Какво е това? — попитах го. Сиянието сега изглеждаше още по-зловещо.
Едноокия вдигна ръка.
— Хлапе, защо не се възползваш от тази дадена от боговете възможност да упражниш най-неошлайфаната си дарба?
— Какво?
— Търпението, пишкоглавецо!
Мъглата, или вдигнатият прах, започна да се сгъстява. Светлината засия по-ярко. Нито едно от двете не укрепи увереността ми.
— Говори ми, старче. Не му е времето да ми излизаш с твоите номера.
— Мъглата всъщност не е мъгла, Мъргън. Тя отразява светлината. Тя поражда тази светлина. — А мъглата и светлината прииждаха към града.
— Дивотии! Вижда се, че в лагера им гори лампа.
— Това е нещо друго. Две неща се случват едновременно, Мъргън.
— Три са, малоумнико. — Довтасалият Гоблин лъхаше на бира. Вероятно всичко вървеше чудесно в тайната пивоварна, уговорките с кавалерията бяха сигурни и затова двамата с Едноокия можеха да отделят малко време и за да помогнат на Черния отряд да защити Деджагор.
Небесата да са им на помощ, ако Могаба открие за какво използват зърното, уж заделено за конете. Не се сещам за молитва, която би могла да им отърве задниците тогава — нито пък щях да отправя такава.
— Какво? — кресна Едноокия. — Мъргън, този човек е ходеща провокация.
— Гледай, дръвнико — озъби му се Гоблин. — Вече се случва.
Едноокия ахна и изведнъж се слиса, а после се и стресна. Нали си бях невежа в тъмните изкуства, на мен ми трябваше повече време, за да загрея.
Сред сияещия облак прах се виеха сенки — тънки, почти невидими, но нещо трепкаше напред-назад сред тях. Сетих се едновременно и за кросно на стан, и за паяци. Паяжина или мрежа, не се знае — но сред сияйния прах се оформяше нещо.
Неслучайно го наричаха Тъкача на сенки.
Блещукащият облак се разрастваше и ставаше все по-ярък, а с него се разрастваше и мрежата.
— Мамка му — измърмори Гоблин. — Ами сега какво ще правим?
— Точно онова, което се опитвам да изтръгна от вас от пет минути насам, смешници такива! — ревнах.
— Е-е…!
— Ако нищо не можете да направите, поне обърнете малко внимание насам! — провикна се Кофата. — Мъргън, тия глупаци са нахвърляли толкова много въжета, че не можем… Мамка му! — Още един порой от куки се изля върху нас. След миг по опънатите въжетата пролича, че някакъв кретен се опитва да се катери по тях.
Толкова за убеждението ми, че южняците нямат шанс да изкатерят моята стена.
Момчетата се трудеха здраво с ножове, мечове и брадви. Въображаемите хора стояха наоколо със свиреп вид. Чух как някакъв мъж се оплаква, че ако имал поне малко мозък, щял да си наточи ножовете.
— Ако си държеше патката в гащите, щеше да имаш време да си ги наточиш! — напомни му Червенокосия.
Някои джайкурски жени, естествено и неизбежно, се мъчеха да оцелеят, както могат.
На свой ред и аз сечах въжета, но постоянно се обръщах да гледам светлината и паяжините, които се оформяха вътре в нея.
Гоблин нададе вой — една стрела, едва долетяла до нас, го беше одраскала. Раната на бузата му беше най-обикновена. Когато стигнат горе, стрелите летят много слабо. Но той беше вбесен, защото съдбата изобщо беше дръзнала да му покаже присмехулен жест.
Заподрипва с танцова стъпка. Могъщи слова капеха от устата му в пастелни цветове. Размаха ръце. Устата му се запени. Подскачаше нагоре-надолу, пищеше и пляскаше с ръце.