Всичките му двойници вършеха същото. Представлението си го биваше.
По всяка вероятност гимнастиката и крясъците нямаха нищо общо с постигнатите накрая резултати, но аз нямам нищо против зрелищата, стига да вършат работа. Знахаря беше прав. Зрелищата са най-важната част от играта.
Всичко конопено на триста метра разстояние наоколо избухна в пламъци. Това бе щастие там, където връзката ни с нападателите беше сериозна, но надали би изтръгнала викове на радост от някой друг. Временните укрепления започнаха да се разпадат. Артилерията ни пламна и притихна. Много въже беше влязло в работа там. Едни ползваха въжета за колани, други носеха въжени сандали. Конопът се среща навсякъде. Някои глупаци като Едноокия дори го пушат.
— Проклет да си, Гоблин, ще ти накълцам гъза на котешка храна! — ревна Клетус. Останалите си вдигнахме гащите и започнахме да се забавляваме, като хвърляхме отломъци от зидария, изровени от собствените ни мазета, по псуващите преплетени крайници, гърчещи се в подножието на стената.
Едноокия не обръщаше никакво внимание на всичко това, макар че отдели време да се усмихне самодоволно, докато оглеждаше страничните поражения, посрамили Гоблин. После се вторачи в сиянието, издигащо се над вражеския лагер. И започна да заеква.
— Хайде, лайноглавецо! — изръмжах. — От векове си играеш с тия неща! Какво имаме тук? — Не, че исках да знам. Тази паяжина от сенки, изтъкавани в светлината, сега можеше да бъде видяна от всички, освен от слепите.
— Може да ни се наложи да слезем в мазето — предложи Едноокия. — Едно ти обещавам. Ние двамата с дребосъка няма да се забъркваме в това нещо. На бас, че дори и Дългата сянка щеше да се уплаши, ако беше тук да го види. Човекът е вложил много труд в подготовката му. Много скоро тук ще стане твърде нездравословно.
Без да хаби никакво време за проучване, Гоблин се съгласи:
— Ако запечатаме вратите и използваме белите свещи, можем да издържим до изгрев-слънце.
— Значи това е някаква магия със сенки?
— Някаква — потвърди Гоблин. — Не ме карай да се взирам в нея толкова, че да й привлека вниманието.
— Ти да се подложиш на някакъв риск, Боже опази! Някой от вас двамата може ли да даде по-практично предложение?
— По-практично? — изломоти Едноокия.
— Тука водим битка.
— Можем да си подадем оставката — обади се Гоблин. — Или да се предадем. Или да им предложим да си сменим местата.
— Можем да преподнесем малко човешко жертвоприношение на някой от кръвожадните богове на Смотаняка и Идиота.
— Знаеш ли с какво най-много ми липсва Знахаря, Мъргън?
— Сигурен съм, че ще ми го кажеш, независимо дали аз искам да го чуя.
— Ама си прям, да му се не види! Липсва ми чувството му за хумор.
— Чакай малко. Чувството му за хумор? Ти занасяш ли се с мен или какво? Какво чувство за хумор? Тоя човек…
— Той знаеше, че никой от нас няма да се измъкне жив от този живот, Мъргън. Никога не се е вземал напълно насериозно.
— За човека, който беше Старецът ли говорим? За Знахаря? Летописец на Отряда и главен намествач на кокали в свободното си време? Та, той бил смешник, така ли?
Докато се дърлехме, останалият свят си гледаше работата. Което означаваше, че положението ни се влошаваше с всяка минута. Човешка слабост, стара като света — да се карате, докато до вас къщата ви гори.
— Господа, вие си спорете, щом искате — намеси се Едноокия. — Аз ще поканя момчетата долу да ги черпя една бира и да хвърлим едни карти. — И той посочи надолу с кривия си черен пръст.
Блещукащият прах с жестоката паяжина вътре в него започна да се спуска над града. Можеше да се разрасне достатъчно, че да впримчи в нея всички ни.
Възцари се огромно безмълвие.
Вътре в града и извън него, приятели и врагове, хора от десетина раси и религии се бяха втренчили до един в паяжината от сенки.
Тъкача на сенки, разбира се, бе напълно погълнат от създаването на своето смъртоносно творение.
Нападението на сенчестите загуби енергията си — войниците на Господаря на сенките решиха да се покрият и да оставят шефа си да им улесни задачата.
23
Мрежата от мрак скоро щеше да покрие цял Деджагор.
— Едноок, Гоблин, да ви хрумва нещо ново?