— Да се помолим на боговете? — предложи Гоблин. — След като ти няма да ни позволиш да се покрием?
— Може да отидеш да видиш дали Могаба не е променил решението си и дали няма да ни даде да управляваме машините му — заразмишлява Едноокия. Талианските разчети не вършеха никаква работа. — Може да успеем да поразсеем Тъкача.
— Вие взехте ли под внимание сенките, когато омагьосахте входовете към подземието? — Знаех, че е така. Това винаги беше най-голямата ни грижа. Но трябваше да се уверя. Тия двамата, Гоблин и Едноокия, трябваше непрекъснато да ги проверяваш.
Малки групички се завръщаха след дълги и опасни пътешествия в нощта в търсене на оцелели въжета.
— Да, обаче дали си струва? Готов ли си вече да слезеш долу и да почнеш да гладуваш?
Тревожни знаци следваха лоши поличби. Ситуацията и без това беше зловеща, щом Едноокия и Гоблин не можеха да изгубят време в караници!
Внезапно шумолене обзе града и равнината под него.
Сияен диамант от светлина се издигна над лагера на сенчестите и бавно се завъртя. В центъра му имаше сърцевина от мрак. Оттам мракът запулсира в разгръщащата се паяжина, с която беше свързан.
Когато розовото сияние грейна отново, никой не поглеждаше хълмовете. Никой не го забеляза, докато не засия толкова ярко, че можеше да засенчи тукашната светлина.
То пламтеше зад две странни фигури на ездачи и хвърляше страховитите им сенки върху самата нощ. Край тях кръжаха сенки на гарвани. Два огромни гарвана бяха кацнали на раменете на по-едрата фигура.
Никой не смееше да си поеме дъх — обзалагам се, дори и Тъкача на сенки. Бях сигурен, че и той има представа какво се случва също толкова, колкото и аз.
Розовото сияние угасна. Розов лъч се протегна към Деджагор. Луташе се и се разтягаше като змия. Когато по-близкият му край ни приближи, далечният се откъсна, лъчът се метна към нас с бързина, непосилна за окото, и само след миг се вряза с писък в яркия диамант на Тъкача на сенки. Светлина, ярка като слънцето, проблесна отвъд това магическо творение, все едно някой изведнъж бе подхвърлил там бъчви горящо масло.
Тъмната паяжина над нас незабавно започна да се свива обратно в останките от диаманта.
Въздухът трептеше от гнева на Господаря на сенките.
— Гоблин! Едноок! Момчета, говорете ми. Обяснете ми какво се случи току-що.
Гоблин бе загубил дар слово. Едноокия изломоти:
— Хлапе, нямам ни най-малка представа, мамицата му. Но към нас се е запътил един много вбесен Господар на сенките, който сигурно ще изкара мене и тебе виновни за язвата му.
Тръпка разтресе нощта — по-скоро душевна, отколкото физическа. За магията съм глух, ням и сляп, с изключение на видимите ефекти, но я усетих.
Едноокия беше прав.
Розовата светлина бе угаснала. Не виждах ни знак от странните конници. Кои бяха те? Какво? Как?
Не ми се удаде възможност да попитам.
Дребни кафяви човечета, понесли факли, за да виждат накъде бягат, наизскачаха от лагера на сенчестите. Това нямаше как да предвещава нищо добро за мен, за приятелите ми и за когото и да било вътре между стените.
— Горкият Тъкач — изхриптях. — Жив да го ожалиш.
— Ъ? — Блясъка единствен бе достатъчно близо, за да ме чуе.
— Няма ли да е гадно, ако някой безмозъчен тип разруши изкусното ти произведение?
Блясъка не загря. Той поклати глава, грабна едно копие и го метна по един дребосък с факла.
Не уцели.
Там, където сенчестите бяха успели да изкачат стената, и по земните насипи постепенно се надигна голяма шумотевица. Господарят на сенките, засегнат, бе наредил на момчетата си да се залавят отново за работа. И този път без глупости.
— Хей, Бъбаду — извиках аз на един войник. — Кой е залагал за тая нощ?
Това е то Черния отряд. Залагаме коя нощ градът ще падне. Победителят сигурно ще умре с усмивка на грозната си мутра.
24
Гоблин и Едноокия бяха решили да останат наблизо. Истинските Гоблин и Едноок. На всеки няколко минути проверявах, за да се уверя. Вниманието им беше насочено към хълмовете, не към вълненията из целия град или някой от номерата им. Там блещукаха странни светлини.
Една банда южняци, отпратена по-рано, се завърна в галоп — броят им бе намалял наполовина. Бягаха, сякаш са ги погнали дяволи, по-страшни от техния повелител. Смееха да препускат така само защото Сянка на бурята се беше вманиачила, докато изравняваше равнината, и защото от града идваше светлина.