Пламтяха пожари. Засега само няколко, обаче си бяха пожари.
— Долу се изтеглят — съобщи ми Блясъка.
Наведох се и погледнах. Никой не се опита да ме нацели. Може и мен да са ме помислили за призрак.
Точно така, сенчестите си отиваха и ни оставяха всички тези чудесни куки без въжета, за да си ги трупнем на купчината от разни неща, дето сигурно някой ден ще ни влязат в работа.
— Май можем да си приберем мечовете и да си продължим играта — рече Едноокия.
— Втори път излизаш с тая глупост — отбелязах аз, като премълчах, че нападаха Деджагор и от други места. — Кой кретен ще играе с теб? Няма как някой, който е чак такъв тъпак, да е оцелял. — Едноокия лъже на карти, и то некадърно. Всеки път го излавят. Никой няма да седне да играе с него.
— Хей, Мъргън, чуй! Аз се поправих. Наистина. Никога вече няма да унижа дарбата си с…
Защо да го слушам? Всичко това той го е казвал и преди, безброй пъти. Първото нещо след полагането на клетвата от нов член на Отряда е да го предупредим да не играе на карти с Едноокия.
Група сенчести, които се оттеглиха от моя сектор, поеха към хълмовете. Всичките носеха факли. Като че ги предвождаше самият Господар на сенките.
— Клетус! Лонжинус! Можете ли да мятате достатъчно далече, че да обстреляте оная тайфа? — Братята поправяха машините си с цялата си възможна бързина. Две вече бяха готови, натегнати и заредени. Доста слабичко за успешен залп.
— Защо? — попита Едноокия.
— Защо не? Току-виж сме извадили късмет. Можем ли да ядосаме Тъкача на сенки още повече? Вече се закле да избие всички ни.
Балистите изпъшкаха, но копията, които метнаха, не улучиха Господаря на сенките. Той разсеяно отвърна с енергиен лъч, който изпари няколко кубични метра от стената далеч от моите хора.
Суматохата, обхванала целия град, се засилваше. Като че беше по-близо от отсрещната стена.
— Вътре са — рече Блясъка.
— Много са — съгласи се Кофата. — Сигурно ще падне голямо чистене.
Харесвам положителното му мислене.
Свих рамене. Могаба обичаше той самият, Нар и техните талианци да провеждат чистенето.
Нямах нищо против. Нека Могаба изяде цялата болка, която може да преглътне.
Много ми се спеше. Този дълъг ден все повече се проточваше. Добре, де, много скоро щях да заспя завинаги.
Малко по-късно получих вест, че малки групи южняци бродят по улиците и убиват всеки, който им попадне.
— Началник?
— Дремльо? Какво има, младежо? — Дремльо беше талианец, шадар, който бяхме приели в Отряда тъкмо преди да реша да поема писалката. Винаги изглеждаше така, все едно едвам удържаше очите си отворени. Освен това изглеждаше към четиринайсетгодишен — напълно е възможно и да беше. Тресеше го крайна параноя, по съвсем очевидни причини. Беше хубав младеж. А красивите момченца са дивеч за талианските мъже и от трите основни религии. Удушвачите използват по-привлекателните си синове, за да подмамват жертвите си към смъртта.
Чужда земя, чужди обичаи. Може и да не ви допадат, но ви се налага да ги търпите. На Дремльо нашите му допадаха повече от тези на собствения му народ.
— Капитане — рече той. — Нар не правят никакви опити да удържат южняците по пътя им насам. След като проникнат отвъд стената, изобщо не ги закачат, стига да не се запътят към казармите на Могаба.
— Нарочно ли го правят? — попита Кофата.
— А сега задай още по-тъп въпрос! — измърмори някой.
— Ти как си мислиш? — тросна се Едноокия. — Това е последната капка. Ако тоя надут и самомнителен простак си покаже тук физиономията…
— Трай си, Едноок. — Това беше неприемливо, но разбирах, че Могаба е способен да насочи врага към нас, за да реши въпроса за старшинството вътре в Отряда. Неговият морал му позволяваше да възприеме това като бляскаво решение за няколко проблема. — Вместо да кибичим и да се заяждаме, какво ще кажете да помислим малко? Най-добрият начин да се оправим с Могаба ще е да му натикаме неговия план в гъза без мехлем.
Докато другите се опитваха да се справят с това мъчно упражнение — мисленето, аз разпитах Дремльо по-подробно. За съжаление той не можа да добави кой знае какво освен най-общите маршрути, по които южняците навлизаха навътре в града.
Не можеше да обвиниш сенчестите. Повечето войници по всяко време се възползват от шанса да тръгнат нататък, където съпротивата е най-малка.