Вероятно можехме да примамим някои в нещо като „джоб убиец“.
Предложението ми дори предизвика кискане.
— Бас държа, че Знахаря щеше да го предвиди още преди месец, какъвто си беше подозрителен към предполагаеми приятели и съюзници.
Близкият гарван изграчи утвърдително.
Трябваше да се сетя за това. Трябваше. Невероятно не е същото като невъзможно. Трябваше да съм подготвил нещо.
Едноокия стана сериозен, доколкото му беше възможно.
— Знаеш ли какво значи това? Ако хлапето излезе право?
— Че Отрядът воюва със себе си?
Завързакът го отхвърли с жест, все едно пъдеше поредния досаден комар на реалността.
— Да предположим, че Могаба им осигури златен мост, за да го отърват от нас? Но за да стигнат до нас, така или иначе трябва да минат през поклонниците.
Не ми отне много време да разбера накъде бие.
— Тоя мръсник! Ще ги накара да убият сенчестите при самоотбрана. Ще ги използва, за да му избиват враговете.
— Този може да е по-голяма змия, отколкото го мислехме — изръмжа Кофата. — Той несъмнено много се промени след Геа-Ксле.
— Така не е редно — измърморих аз, макар, че мечовете щяха да се намесят на наша страна, независимо дали го искаха или не. Освен няколко дребни свади с объркани нашественици по време на атаки в миналото, най-лошото, което досега се бе случвало на Нюен Бао, беше, че тяхното поклонение ги бе набутало в разгара на чужда война. От първия сблъсък на стомана със стомана насам те полагаха големи усилия да поддържат своя неутралитет.
Тъкача на сенки имаше шпиони из града. Би трябвало да знае, че Нюен Бао нямат интерес да му се противопоставят.
— Според теб как ще постъпят? — попита Гоблин. — Говоря за Нюен Бао. — Гласът му звучеше странно. Колко ли бира беше изсмукал?
— Откъде да знам, по дяволите? Зависи как те виждат нещата. Ако смятат, че Могаба нарочно ги е въвлякъл в това, членуването в Отряда може да стане много нездравословно. Могаба може да вижда в това възможност да ни натика между скала и здрав камък. Предпочитам да се видя с Говорителя им и да му обясня какво става. Кофа, събери двайсет души патрул и тръгвайте да търсите южняци. Провери дали Дремльо е прав. Едноок, тръгвай с него. Оглеждай се за неприятеля и прикривай нашите. Блясък, ти наблюдавай тук. Ако не можеш да се оправиш, прати Дремльо да ме извика.
Никой не възрази. Когато стане напечено, всички стават сговорчиви.
Слязох по стълбите на улицата.
25
Играех играта така, както според мен искаха Нюен Бао. Още от малък подозирах, че се разбираш по-добре с хората, ако уважаваш обичаите и желанията им — независимо от очевидните ти относително силни страни.
Това не значи да позволяваш на хората да те тъпчат. Нито ти да им поемаш ядовете. Трябва да изискваш уважение и към себе си.
Страничните улички на Деджагор са тесни и зловонни. Типично за град крепост. Стигнах до едно забутано кръстовище, където при нормални обстоятелства бих очаквал да бъда забелязан от наблюдателите на Нюен Бао. Те са предпазлив народ. Непрекъснато дебнат.
— Искам да се срещна с Говорителя — обявих. — Към него идва опасност. Искам да му съобщя каквото знам.
Не виждах никого, не чувах никого. Нищо друго и не очаквах. Всеки, навлязъл в моята територия, също нямаше да види и да чуе нищо, но смъртта щеше да дебне наблизо.
Единствените звуци, които се чуваха, бяха от шумотевицата на боя през няколко преки.
Зачаках.
Изведнъж точно в мига, когато вниманието ми най-сетне се отклони, пред мен изникна синът на Кай Дам. Не вдигна повече шум от молец, пристъпващ на пръсти. Беше нисък, набит мъж на неопределена възраст. Носеше необикновено дълъг меч, преметнат през гърба му — но мечът си остана в ножницата. Той се втренчи в мен. Отвърнах му със същото. Нищо не ми струваше. Мъжът изсумтя и направи знак да го последвам. Изминахме не повече от стотина крачки. Той ми посочи една врата.
— Не спирай да се усмихваш — казах му. Не можах да устоя. Той винаги беше някъде наблизо и дебнеше. Никога не бях го виждал да се усмихва. Бутнах вратата.
Две стъпки по-навътре бяха окачени завеси. През една дупка в тях се процеждаше много слаба светлина. След като разбрах, че ще вляза сам, затворих предпазливо вратата и чак тогава дръпнах завесите. Не беше уместно да оставя светлината да огрее улицата.
Мястото се оказа толкова приятно, колкото може в този град.