Говорителят седеше на едно чердже на мръсния под до свещ, от която идваше светлината. Виждаха се около десетина души от всякаква възраст и пол. Забелязах четири деца — всичките малки, шестима възрастни на подходяща възраст да им бъдат родители и една стара жена, която ме гледаше толкова кръвнишки, сякаш ми е запазила специално легло в ада, макар и да не ме беше виждала досега. Не забелязах никого, който би могъл да е мъжът й. Може би беше онзи навън. Имаше и една жена на възрастта на Кай Дам, крехко цвете, което времето бе стопило до покрити с кожа клечки, ала в очите й все още гореше буден разум. Нищо не можеш да скриеш от тази жена.
Не забелязах кой знае какво имущество освен дрехите на гърбовете им, няколко дрипави одеяла, две-три глинени чаши и гърне, което може би ползваха за готвене. И още мечове, почти толкова дълги и изящни като носения от сина на Говорителя.
В мрака отвъд светлината на свещта някой изстена — стон на човек, изпаднал в треска.
— Седни — покани ме Кай Дам. До свещта беше постлано още едно чердже. На мъждивата й светлина старецът изглеждаше по-крехък, отколкото при посещението си на стената.
Седнах. Въпреки, че не бях свикнал и сухожилията ми не бяха достатъчно гъвкави, се опитах да скръстя крака.
Зачаках.
Кай Дам щеше да ме подкани да заговоря, когато му дойдеше времето.
Опитах се да се съсредоточа върху стареца, а не върху втренчените в мен хора или миризмата на прекалено много народ, натикан прекалено натясно, на странните им храни, дори не и на вонята на болест.
Една жена донесе чай. Не знам как го беше сварила — огън не видях. Но в момента дори не се сетих за това, толкова бях поразен. Беше красива. Дори мръсна и дрипава, тя беше невероятно красива. Поднесох горещия чай към устните си и се опарих. Шокът отново ме върна към задачата.
Мигом ме обзе жал. Тя щеше скъпо да си плати, когато южняците превземат града.
По устните на Кай Дам заигра лека усмивка. По лицето на старата жена също забелязах, че се забавлява и разпознах в него същата красота, само че времето й беше изменило. Те не се учудиха на моята първоначална реакция. Може би това беше някакво изпитание — да ми я покажат на светло. Почти нечуто старецът каза:
— Красива е, наистина.
И додаде:
— Мъдър си не за годините си, Войнико на мрака.
Какви бяха тия дивотии за Войника на мрака! Всеки път, когато се обръщаше към мен, ми лепваше ново име.
Опитах се да му се поклоня официално.
— Благодаря за комплимента, Говорителю. — Надявах се да разбира, че не можех да владея тънкостите на доброто държание според разбиранията на Нюен Бао.
— Усещам в теб голяма тревога, сдържана единствено от веригите на волята. — Пиеше чая си спокойно, но ме разглеждаше с поглед, който ми подсказваше, че би приел припряност от моя страна, ако сметнех, че наистина е необходима.
— Големи злини бродят из нощта, Говорителю — казах. — Нечакани чудовища са се изтръгнали от нашийниците си.
— Така и предположих, когато бе така любезен да ми позволиш да се кача на твоята част от стената.
— Нов звяр броди на свобода. Никога не съм очаквал да го видя. — Спомняйки си случката, разбрах, че сме говорили за две различни неща. — И не зная как да се справя с него. — Стараех се да произнасям ясно думите на талиански. Хората, разговарящи на език, който не е роден на никого от тях, страшно изкушават дяволите на недоразумението.
Той изглеждаше озадачен.
— Не те разбирам.
Огледах се наоколо. Целият му народ непрекъснато ли живееше така? Наблъскани тук, беше им много по-тясно, отколкото на нас. Разбира се, ние можехме да подкрепим претенциите си за повече пространство с мечове.
— Знаеш ли за Черния отряд? Познаваш ли най-новата ни история? — Вместо да чакам отговор, започнах да описвам най-близкото ни минало. Кай Дам бе от рядко срещаните люде, които слушаха с всяка частица на тялото си.
Завърших. Старецът рече:
— Времето може би ви е превърнало в сенки на Воините на мрака. Толкова дълго ви е нямало и толкова далече сте стигнали, че сте се отклонили напълно от вашия Път. Следовниците на принца воин Могаба също не са по-близо до верния път, ни най-малко.
Не успявах да скрия добре мислите си — Кай Дам и жена му отново се забавляваха с мен.
— Но аз не съм един от вас, Знаменосецо. Моите знания също са се отклонили далеч от истината. Може би днес няма реална истина, защото вече никой не я знае.