Хайде, пак почнахме да увъртаме по старовремски.
— Знаменосецо! Въпреки че знам вече за черната опасност, застрашаваща моя народ, за мен е чест, че ни сметна за достойни да ни предупредиш, колкото и належащи грижи да имаш. Това бе проява на щедрост и приятелство. Ние не забравяме онези, които са ни протегнали ръка.
— Благодаря ти. Доволен съм от твоя отговор. — По-добре повярвай. — И ако Могаба позволи да ви нападнат…
— Проблемът вече ни е засегнал, Каменен войнико. В момента южняци измират само на метри от нас. След като стана ясно, че сме заседнали тук, изучихме всеки оттенък на земята, върху която може да се бием някога. Това не е нашето блато, но принципите на битката си остават същите. Бяхме подготвени за тази нощ от седмици насам. Оставаше да се види само кои ще изберат да ни станат врагове.
— Ъ? — Мога да съм тъп като паве, когато се сблъскам с такава хладна пресметливост.
— Трябва да отидеш отново при онези, които те имат за свой водач. Върви, и бъди сигурен, че имаш приятелството на Нюен Бао.
— Това е чест.
— Или проклятие — усмихна се старецът.
— Това означава ли, че вашите хора ще разговарят с моите?
— Това ще е малко множко — той отново се усмихна. Жена му също. Ама че щур шегаджия беше! Направо можеше да те спука от смях. — Тай Дей, върви с този мъж — додаде той. — Можеш да говориш, ако те заговорят, но само като моя уста. Кокален воине, това е внукът ми. Той ще те разбере. Прати ми го, ако имаш нужда да общуваме. И не бъди лекомислен.
— Разбирам. — Опитах се да стана и се изложих — не успях да си разплета краката. Едно от децата се разсмя. Дръзнах да се огледам за реакцията на жената-мечта, която донесе чая, сигурен, че не мога да заблудя Кай Дам. В скута й спеше бебе, а под лявата й мишница дремеше малко детенце. Беше будна и гледаше. Изглеждаше уморена, уплашена, объркана и решителна. Също като нас, останалите. Когато в мрака се разнасяха стонове, тя трепваше и поглеждаше нататък. Болката беше част от нея.
Поклоних се и си тръгнах. Тай Дей от Нюен Бао ме поведе обратно към познатата територия.
26
— Не знам — казах на Гоблин, когато той ме попита за моята сянка Нюен Бао. — Той не говори много. — Все още не бях изкопчил от него нито дума. — Май речникът, който ползва при всички случаи, се състои от уклончиво сумтене. Както и да е, посещението се оказа ненужно. Нюен Бао знаеха много повече за предстоящия дъжд от лайна от нас. Старецът признава, че само Могаба е виновен, и казва, че ние сме се отървали от тяхното възмездие.
Гоблин понечи да погледне през рамо, все едно си проверява задника.
— Да — съгласих се аз. — Слагай си девствения пояс. Какво става? — не виждах Кофата и Блясъка.
— Все още нищо особено. Тъкача и неговата шайка тъкмо стигнаха хълмовете.
Навън се надигнаха всякакви вълнения. Силна розова светлина отново очерта силуети върху нощта.
— Приличат досущ на костюмите на Отнемащия живот и Създателя на вдовици, които Господарката направи за себе си и Знахаря — забеляза Гоблин. — Хей! Защо изглеждаш така, все едно призрак те е захапал за гъза?
— Защото може и да ме е захапал. Изглеждат точно както каза ти. Само че, ако си спомняш, аз свалих доспехите на Създателя на вдовици от Знахаря, след като стрелата го прободе, облякох ги и се престорих на него. И се провалих, защото закъснях.
— Е, и?
— Миналата седмица някой открадна доспехите на Създателя на вдовици направо от квартирата ми, докато съм спал. Мислех, че съм ги скрил на място, където никой, освен мен, не може да ги намери. Но някой влязъл, прескочил ме, изровил ги и излязъл с товара си, а аз нито съм чул, нито съм видял! Нито пък някой друг го е чул и видял. — А това определено си беше страшно.
— Затова ли онзи ден ми задаваше всички ония смахнати въпроси? — изцърка Гоблин. Когато е разтревожен, той църка като настъпена мишка.
— Да.
— И защо така нищичко не каза?
— Защото който и да е взел доспехите, е трябвало да използва магия, за да мине покрай мен. Реших, че е някой от вас двамата и исках да разбера кой е, за да му клъцна глезените, преди да е разбрал какво става.