Но с нищо не намалява влагата и вонята.
Намерих Гоблин. Светеше със свещ на Лонжинус, докато последният мажеше с мокър хоросан прясно почистения каменен зид на нивото на очите си.
— Какво има, Гоблин?
— Там горе вали зверски, а?
— Боговете са отмъкнали отнякъде река и я изливат тук. Защо?
— Тука долу имаме хиляда теча.
— Голям ли е проблемът?
— По-нататък може и да стане. Нямаме отводнителни канали. По-надолу не можем да слезем, освен ако не зарежем тунел Дванайсет.
— На мен ми звучи като инженерен проблем.
— Такъв е — потвърди Лонжинус, докато заглаждаше хоросана. — И Клет го очакваше. От самото начало сме водонепроницаеми. Бедата е, че нямаш понятие как се справяш, докато не се извали наистина гаден дъжд. Късметлии сме, че не е чак от тия, дето падат през дъждовния сезон. Три дни такъв дъжд, и ще ни удави.
— Все още ми звучи като инженерен проблем. Вие можете да се справите, нали?
Лонжинус сви рамене.
— Ще поработим върху него. Само това ни е по силите, Мъргън.
Не задълба. Все едно ми каза — всеки да се тревожи за своите си работи.
— Затова ли ме извика? — струваше ми се малко неоправдано, дори и за Гоблин.
— Не само. Лонго, ти нищо не чуваш. — Докато произнасяше това, мъжът с лице на жабок направи сложен жест с три пръста на лявата си ръка. По тях бегло просветна слабо сияние. Лонжинус продължи да работи, все едно беше глух.
— Толкова ли е важно, че трябваше да го изключиш?
— Той е приказлив. Не го прави със зла умисъл, но каквото чуе, го повтаря.
— И докато го разказва, го разкрасява. Знам. Добре, казвай.
— Нещо се е случило с Господаря на сенките. Променил се е. Ние с Едноокия се уверихме едва преди час, но мислим, че е от доста време. Само че той ни пречеше да го забележим.
— Какво?
Гоблин се наведе още по-ниско, все едно Лонжинус все пак можеше да подслуша.
— Той е много по-добре, Мъргън. Почти е оздравял. Ще си стъпи на краката и тогава ще ни нарита и с двата едновременно. Освен това решихме, че крие промяната повече от приятелчето си Дългата сянка, отколкото от нас. От нас не го е страх чак толкова.
При спомена за странното оживление, настанало в равнината наоколо, се вцепених.
— Ох, мамка му!
— Какво?
— Той ще дойде тази вечер. Много скоро. Когато слязох, те заемаха позиции. Помислих, че е обичайното… По-добре да обявим тревога!
Хукнах, колкото ми крака държат, като съобщавах за тревогата на всеки изпречил се пред очите ми.
9
Тъкача на сенки не бързаше. Отрядът зае позиции на стената. Талианската сган, която водехме, се подготви, доколкото можеше. Пратих предупреждение на Могаба и на Говорителя Кай Дам. Могаба е мръсник и перко, но не е пълен глупак. Убеден е, че не смесва личните отношения със служебните. Щом Гоблин твърдеше, че сме загазили яката, той се вслушваше в думите му.
Навсякъде звучаха тревожни сигнали. Когато навън забелязаха, че ги очакват, отвъд стените се понесоха сърдити викове.
Цивилното население започна да откликва. Страх изпълни тъмните улици. Това беше по-голям страх от обикновено. Както винаги, старите и патили джайкури си спомняха първото идване на Господарите на сенките. Тогава първата вълна от врагове представлявала смъртоносно трепкащ мрак.
— Едноок, има ли сенки навън?
— Няма да са от тези, Мъргън. Те трябва да излязат от Капан за сенки. Дългата сянка би трябвало да е замесен в това.
— Добре. — Виждал съм на какво са способни тези сенки, в по-малък мащаб. Джайкурите съвсем оправдано се страхуват.
— Но магия ти обещавам. Вече се събира.
— Винаги умееш да ме ободриш, завързако, това е чудесно. — Огледах стените отвъд нашата част. Трудно беше да се види много, но изглеждаше, че всяка атака ще бъде подходящо посрещната. Което нищо не значеше, ако Тъкача беше в добра форма.
— Мъргън!
— Какво?
— Зад теб.
Погледнах.
Кай Дам, Говорителят на Нюен Бао, придружен от един свой син и няколко внуци, попита с жест дали може да се качи на бойниците. Само синът беше въоръжен — набит, безстрастен мъж, за когото се носеше мълвата, че бил майстор на меча. Кимнах.