Боят бързо спря. Всички се обърнаха към портата.
Изведнъж през издутия зид се стрелна струя вода.
Всички побягнаха — Нар и Черния отряд, талианците Гуни и Ведна, джайкурите и самотният Нюен Бао бягаха редом, разделяха се и хващаха онази посока, която им се виждаше най-безопасна, но всички бягаха по-надалече от тази порта.
Зидът нададе последен могъщ стон. Водата с тържествуващ рев се втурна вътре.
70
Водата се втурна с грохот през портата, но там, където бях застанал, все още нямаше никакви признаци за нея. Бях в добро настроение и размишлявах. Когато минавах покрай цитаделата, видях как Нар се опитват да набутат техните сънародници вътре, без да допускат никакви талианци. Могаба щеше да пукне някоя вена, когато откриеше, че водата блика от мазетата му.
Сега разбрах защо онези войници зазиждаха. Планът за наводнението не беше моментно хрумване. Могаба сигурно е обмислял тази идея от мига, когато Тъкача на сенки използва водата, за да отреже Деджагор от света.
На раздяла казах на чичо Дой:
— Доплувай някой път на гости.
Петнайсет минути по-късно обсъждах защитата от водата. Бяхме взели мерки от деня, когато започнахме да строим бърлогата си, но не очаквахме нищо подобно. Истинската ни грижа бяха враговете, прилагащи дим и огън.
— Лонго, твоите хора всяка част от тези катакомби ли изследваха? Няма ли изходи някъде? — Бях изненадан, че Сянка на бурята не е проникнала в тях при строежа на цитаделата. Може би е послушала съветите къде да строи, дадени й от тукашни учени хора.
— Нищо не видях. Били са измазани с хоросан много отдавна, защото са били под нивото на равнината. Но ако излееш седемдесет стъпки вода навън и трийсет по улиците, рано или късно тя ще си намери начин да проникне вътре. Най-доброто, което можем да направи, е да ги пазим.
— А просто да ги запечатаме?
— Можем да опитаме. Но аз не бих си направил труда, докато заплахата от наводнение не стане реална. Ако ги затворим, появи ли се теч, водата няма откъде да се оттича.
Вдигнах рамене.
— Всичко, което може да се повреди, вдигнато ли е нависоко? — хората бяха започнали да се подготвят за най-лошото още когато равнината започна да се наводнява. Не сме обременени с кой знае какво имущество.
— Всичко е наред. Можем да издържим още дълго време. Но май ще е добре да подсилим малко укрепленията.
— Правете, каквото можете. — Лонго и братята му винаги виждаха малко повече от онова, което можеше да се направи.
71
Могаба контраатакува, докато водата все още стигаше само до глезените, а градът тъкмо започваше да изпада в паника. Използва всичките си талианци и насърчаваше жестокостта. Клането беше ужасно.
Може би никога няма да разкрия истината за нападението над Нюен Бао. Твърдяха, че талианският трибун Пал Субхир разбрал погрешно дадените му заповеди. Други като мен са убедени, че Могаба е виновен — може би защото е заподозрял, че Нюен Бао са обрали складовете му.
Знам, че беше разбрал, че някои от складовете са окрадени, и то веднага, защото беше пратил войници да разберат дали вътре прониква вода. След разпита на няколко пленници джайкури бе разбрал, че никои от местните не са се хвалели, че са отмъкнали цял тон храна. А и някой от моята дружина може да се беше изтървал.
Какъвто и да беше случаят, кохортата на Пал Субхир, усилена до пълен състав, за да бъде в пълната си мощ, нападна Нюен Бао. Трибунът не може да свидетелства — загина рано. Всъщност, много талианци загинаха по време на тази атака. Но подкрепления пристигаха постоянно и затова съм убеден, че Могаба бе замислил клането.
Отначало нищо не знаех за това. Не бях сложил наблюдателни постове извън нашия периметър. Нямаше как да се уверя, че нищо не заплашва моите хора отвън. А за границата с Нюен Бао нямаше причини да се тревожа. Те биха ни предупредили, ако стане нещо.
Тай Дей беше както винаги наблизо. Бях се качил на върха на една кула от анфиладата, за да съзерцавам потъналите в мрака хълмове и да размишлявам. Дали някога щеше да дойде помощ? Напоследък не идваха никакви новини отвън.
Много хора искаха да напуснат. Чувах някои от тях сега навън — искаха да поемат риска с Тъкача на сенки. Слабаци. Малко глад и напрежение, и съвсем забравяха за свободата.
— Какво е това? — Тай Дей ме смая, беше задал цял въпрос. Стъписах се. Погледнах нататък, където сочеше той.