— Прилича ми на огън.
— Близо е до къщата на дядо. Трябва да отида.
Изпълнен повече с любопитство, отколкото с подозрения, му казах:
— Ще дойда с теб.
Той понечи да спори, но сви рамене и ми каза:
— Недей да припадаш. Не мога да се погрижа за теб.
Значи Нюен Бао знаеха за моите припадъци. И очевидно подозираха, че са епилептични. Интересно.
Тай Дей несъмнено научаваше много само като стои със затворена уста и наострени уши. Моите хора вече почти не го забелязваха.
Водата засега никъде не беше по-дълбока от средата на прасеца ми, но когато се опитвах да тичам, тя засмукваше краката ми. А Тай Дей бързаше. Сигурен беше, че нещо не е наред. И беше прав.
Притичахме през алеята, където се бях отнесъл последния път и се гмурнахме в ада. За миг ми се стори, че съм избягал от Деджагор в друг кошмар.
Талианските войници измъкваха жени, деца и старци Нюен Бао от сградите и ги хвърляха на войниците на улицата. Тези войници колеха и кълцаха. Лицата им бяха изкривени от ужаса на това, което вършеха, но те не можеха да се владеят — отдавна бяха прехвърлили точката, където все още можеха да спрат. Трепкащото сияние на пожарите правеше всичко още по-адово и нереално.
Бях виждал това и преди. Бях виждал собствените си братя да вършат същото няколко пъти навремето, на север. Мирисът на кръв те завладява, убива съзнанието ти, умъртвява душата ти и не ти оставя нищо човешко.
Тай Дей нададе измъчен вик и се хвърли към сградата, обитавана от семейство Кай, размахал меча над главата си. Нямаше очевидни признаци някой да е нахлувал в сградата. Последвах го, също извадил меча си — не знам защо, въпреки мимолетния спомен за жената Сахра. Вероятно действах, без да мисля, също като талианците.
Те ни препречиха пътя. Тай Дей подхвана някакъв танц с подскачания и въртене. Двама войници се строполиха, а от гърлата им бликаше кръв. Аз пребих още един с меча си и му оставих набор от синини и урок как да се дуелира с мъж, цяла стъпка по-висок и двайсет и пет кила по-тежък.
Навсякъде имаше талианци — повечето не ни обръщаха никакво внимание. Не ми беше особено трудно да се браня. Тези хора бяха по-дребни, по-слаби и обхватът им беше много по-малък. А онова, което аз налагах с груба сила, Тай Дей постигаше с маневри. Когато стигнахме вратата на Говорителя, вече никой не се интересуваше от нас.
Не бях познал. Вътре имаше петима или шестима талианци. Те нямаше да си тръгнат оттук. Не и пеша.
Тай Дей излая нещо на Нюен Бао. Един глас му отговори. Замахнах с бяс към последния, особено тъп наглед талианец и си доизтъпих меча в неговия шлем. После затръшнах вратата и я залостих, а сетне се огледах за нещо, което да струпам пред нея. За съжаление семейство Кай бяха толкова бедни, че най-хубавите им мебели бяха проскубани тръстикови рогозки.
Трепна пламъчето на лампа, после още едно и още едно. За пръв път видях цялата стая, в която живееше семейство Кай. Забелязах и смазаните трупове на неколцина нашественици. Бяха решили да се възползват от красавицата, преди да довършат останалите. Кай Гота продължаваше да млати труповете на талианците. Но не всички тела бяха на талианци. Дори не и мнозинството. Талианците бяха много малка част.
Сахра притискаше децата към гърдите си, но никое от тях не ще познае страха отново. Погледът й беше празен.
Тай Дей изхленчи като коте и се хвърли върху жената. Тя лежеше по очи върху двете деца, които се бе опитала да затули с тялото си. Усилието й не беше напразно. Най-малкото, на няма и годинка, плачеше.
Като че талианците не смятаха да правят опити да нахълтат. Коленичих там, където толкова често бях седял и разговарял с Говорителя. Явно двамата с Хон Трей бяха видели как идва смъртта и бяха я посрещнали на почетните си места. Старецът лежеше, положил глава и рамене в скута на Хон Трей, но долната част на тялото му почти не беше помръднала от мястото си. Жена му се беше схлупила над него.
Шумотевицата вън се усили.
— Тай Дей! — изкрещях. — Стегни си задника, човече!
Какво? Старицата все още дишаше — хъхрещ, клокочещ звук. Повдигнах я внимателно.
Тя беше жива и дори в съзнание. Очите й престанаха да се цъклят. Като че не се изненада, че ме вижда. Усмихна се и успя да прошепне, въпреки кръвта в гърлото си:
— Не си губи времето с мен. Вземи Сахра. Вземи децата. — Раната й беше от намушкване с меч. Острието беше влязло до дясната й гърда и разпорило дробовете й. На нейната възраст бе цяло чудо, че бе оживяла толкова дълго.