— Някой може наистина да повярва на незнанието ти.
— Погледни го по този начин. Ако наистина знаеш за какво говориш, нищо не губиш, ако ми кажеш нещо, което вече знам.
Трудно е да си сигурен на онова осветление, но съм убеден, че чичо Дой отново се усмихна. Втори път за един ден.
— Умно — каза той. И не ми обясни нищичко.
74
Чичо Дой ме отърва от повечето мои гости. Накрая делях жилището си с Тай Дей и сина му То Тан, плюс Сахра. Сахра помагаше за бебето и се мъчеше да готви, въпреки че кухнята на Отряда обслужваше всички в бърлогата. Трябваше й някакво занимание. Тай Дей ме следваше почти навсякъде. И той, и Сахра бяха изпаднали в летаргия, необщителни. Двамата заедно бяха горе-долу равни на половин човешко същество.
Започнах да се тревожа. Те бяха от жилав народ, свикнал да оцелява в жестоки изпитания. Трябваше да проявят някакви признаци на възстановяване.
Събрах мозъците на дружината: Клетус, Лофтус, Лонжинус, Гоблин и Едноокия, Мускуса и Хагоп.
— Имам няколко въпроса, войници.
— Той трябва ли да бъде тук? — Гоблин имаше предвид Тай Дей.
— Той е свестен. Не му обръщай внимание.
— Що за въпроси? — настоя Едноокия.
— Досега в Отряда не сме имали сериозни здравни проблеми. Но навън върлуват холера и тиф, да не споменаваме за обилния старомоден дрисък. Добре ли сме?
Гоблин смънка нещо и шумно изпусна газ.
— Варварин! — ухили се Едноокия. — Добре сме, защото следваме здравните правила на Знахаря като религиозни закони. Само че не можем да ги прилагаме още дълго време. Горивото ни почти свърши. А и тези Нюен Бао. Не щат да се мъчат да преваряват водата, да поддържат чистота и да не серат там, където живеят. Засега успяваме да ги накараме, но това няма да продължи дълго.
— Чувам, че от няколко дни насам времето било облачно и гадно. Събираме ли дъждовна вода?
— За нас — достатъчно — отвърна Лофтус. — Но за тях не стига, пък да понапълним пак резервоарите не може да става и дума.
— Точно от това се боях. За горивото, искам да кажа. Знаете ли някакъв начин за приготвяне на ориз или боб — така че да могат да се храносмилат, без да се готвят?
Никой не знаеше такъв. Лонжинус предложи:
— Може би, ако ги накисваме дълго време във вода, ще стане. Майка ми го правеше.
— Проклятие! Наистина искам да издържим! Но как?
Гоблин като че тайничко се подсмихваше, все едно имаше съвсем конкретна идея. Той се спогледа с Едноокия.
— Да не сте измислили нещо?
— Още не — отвърна ми Гоблин. — Тепърва трябва да проведем един опит.
— Давайте тогава.
— След събранието. Нужна ни е твоята помощ.
— Чудесно. Така, някой може ли да ни каже какво мисли останалият град за нашето изчезване?
Хагоп се прокашля, за да прочисти гърло. Обикновено не говореше много, затова всички млъкнаха да го изслушат.
— Бдях на пост в наблюдателниците. Понякога се чуват разговори. Не мисля, че сме вдигнали реномето си. Не мисля и че сме успели да измамим някого. Не говорят много за нас, но никой не смята, че просто сме офейкали. Мислят си, че сме намерили начин да изкопаем дупка, напълнили сме я с вино, жени и храна, скрили сме се вътре и няма да излезем, докато всичките не измрат.
— Момчета, опитах се да намеря виното, жените и плюскането, но успях да изнамеря само дупката.
— Водата спада — изтърси Мускуса някъде от тъмното.
— Какво?
— Спада, Мъргън. Вече е спаднала с пет стъпки.
— Дали причината за толкова голяма разлика е наводнението на града? Не? Защо?
Гоблин и Едноокия се спогледаха многозначително.
— Какво? — попитах.
— След като извършим опитите.
— Добре. Останалите? Знаете проблемите. Вижте какво можем да направим по въпроса.
75
— Говори ми! — наредих на завързака магьосник.
— Мислим, че са ти сторили нещо, докато беше там — рече Гоблин и извърна глава към брега.
— Какво? Я по-сериозно! Аз…
— Сериозни сме. Нямаше те много време. И си се променил. Колко припадъка с изчезване получи, откакто се върна?
Замислих се задълбочено.
— Само един. Може би. Когато ме отвлякоха. Нищичко не помня. Убеден съм, че ме упоиха. Пих чай с Говорителя, после се намерих на онази улица, където ме откри. Нямам представа как съм попаднал там. Имам смътни спомени, че усещах мирис на дим и че излязох от някаква врата и попаднах на място, където не очаквах да попадна. Бегло си спомням, че ми се въртяха някакви мисли, че съм бил в дома на болката.