— Измъчвали са те.
— Така е. — Все още носех драскотините и синините, които го доказваха. Нямах представа за какво са ме разпитвали, ако са ме разпитвали изобщо. Подозирах, че зад отвличането ми и опита за покушение над Могаба стоят приятелчетата на Синдху.
Ако е така, животът им със сигурност ще се стъжни, когато Черния отряд ги открие.
— Наблюдавахме те — рече Гоблин. — Понякога се държиш доста странно. Искаме да те приспим и да видим дали няма да стигнем до онази част от теб, която е присъствала, когато се е случило всичко.
— Не те разбирам.
— Не е и нужно. Само не пречи.
— Сигурни ли сте?
— Сигурни сме.
Не изглеждаше уверен.
Събудих се на собствения си нар. Не бях отпочинал. Някой бършеше пламналото ми лице със студена мокра кърпа. Отворих очи. На светлината на свещичката Сахра изглеждаше по-прекрасна от всякога. По-прекрасна и от видение. Тя продължи да бърше лицето ми.
Главата ми пак ме болеше като от махмурлук. Какво бяха направили? Можех поне да получа и удоволствието, обикновено предшестващо болката.
То Тан се разрева. Спеше в кошница вонящи парцали под писалището ми. Пресегнах се и го хванах за ръката. Той спря да плаче, доволен, че има допир с човек. Вече не плачеше толкова за майка си.
С другата ръка хванах дланта на Сахра. Тя я отблъсна внимателно. Никога не говореше. Не бях я чувал да говори, дори на децата си.
Огледах се. Тай Дей го нямаше. Май имах по-добър шанс да се отърся от сянката си. Тай Дей винаги беше до мен, дори в тъмното.
Сахра ми подаде ръчно изработена дървена чаша, пълна с нещо, което вонеше толкова противно, че ми се насълзиха очите. Блатен цяр на Нюен Бао. Изпих го. Вкусът му беше още по-гаден от мириса.
Тя продължи да бърше лицето ми. Разтресе ме треска. Болката изчезна. Започнах да се отпускам, почувствах се енергичен и в добро настроение. Цярът си го биваше. Може би го бяха направили толкова гаден на миризма и на вкус, за да не го пият хората непрекъснато.
Дълго се гледахме, без да казваме нищо, но взехме решение, което съзнанията ни не осъзнаваха докрай в момента. Хон Трей се мярна в мислите ми и укорително ми се усмихна.
Този път седнах и даже успях да се усмихна. Неволно.
— Имам работа.
Сахра поклати глава. Тя бръкна под масата за То Тан и го извади от кошницата. Бебето имаше отчаяна нужда от смяна на пелените. Тя ме дръпна за пръста.
— Не съм го правил от двайсет години. — Не и откакто самият аз бях дете и имах братя, сестри и братовчеди бебета, на които трябваше да сменям пелените. — Стига си шавало, прасенце такова. Трябваше вече да си научил упражнението. — То Тан ме погледна с големи, сериозни очи. Не разбираше думите, но бе доловил тона ми.
Почистихме го и го преоблякохме — в парцали, от които и просяк би се засрамил.
— Ще ида да убия някого и да му донеса по-прилични дрехи — казах на Сахра.
Тя леко положи длан над лакета ми, за да ме възпре.
— Това беше шега, миличка. Ако се въртиш около мен, ще чуеш доста мрачни шегички. Не говоря буквално. А сега се хващам на работа.
Тръгнах бавно по коридора. Краката ми бяха като втечнени. Сахра ме последва. То Тан яздеше левия й хълбок. Веднага се натъкнахме на Кофата — изглеждаше скапан и се беше запътил съм своя нар.
— Да си виждал Гоблин и Едноокия? — попитах.
— Качиха се горе заедно с магическия си боклук. На голямата наблюдателница.
— Благодаря.
Не бяхме изминали и пет крачки, когато Кофата се провикна:
— Лонго каза ли ви, че водата се процежда в катакомбите?
Въздъхнах, поклатих глава, заслушах се във вялото къркорене на стомаха си, зачудих се дали някой е изнамерил начин за готвене на храната и поех през лабиринта към стълбите, които щяха да ме изведат при Гоблин и Едноокия.
Дневната светлина можеше да ми се отрази добре. Ако имах сили да се изкача толкова нависоко. Не бях виждал слънцето от много дълго време.
76
Нямаше да видя слънцето още доста време. Сахра подаде То Тан нагоре през капандурата. Пак беше заспал. Когато си бебе и умираш от глад, сигурно много спиш.