Беше денем, но валеше като из ведро. Хагоп беше яхнал един обърнат обратно стол, сключил ръце върху облегалката, и се взираше навъсено в дъжда.
— Откога е така? — попитах.
— От два-три дни.
— Събираме ли прясна вода?
— Колкото можем да съберем, докато се крием.
— Какво правят ония двамцата? — Гоблин и Едноокия седяха на пода със скръстени крака в средата на стаята, възможно най-далече от влагата, която вятърът довяваше вътре. Не ме и погледнаха.
— Магьоснически работи. Не ги пипай, ще ти отхапят крака.
— Някой май ще си изгуби ушите, ако не спре да кряка — обади се Едноокия.
Ние с Хагоп похарчихме по една бройка от намаляващия ни запас поздрави със среден пръст. Едноокия не се трогна от почитанията.
Наблюдателницата имаше прозорци във всички посоки. Отидох до най-големия.
Дъждът не беше точно онова, което у дома наричахме „Копача на дерета“, но беше силен и не намаляваше. Едва различавах размитите очертания на околните хълмове. По-наблизо виждах водната повърхност, която спадаше, въпреки дъжда. Сивият й цвят намекваше за болести.
Видях някъде там един джайкурски сал, толкова претоварен с хора, че водата го заливаше. Мъжете използваха къси дъски за весла и внимателно и упорито гребяха към брега.
Обиколих и другите прозорци и огледах града. Останах доволен, че нашите талианци стоят на своите постове, както са ги учили.
— Изнасят се с купища — потвърди Хагоп. — И точно затова не ги закачат.
— Могаба ли?
— Всички. Битките не спират.
Улиците и алеите се бяха превърнали в канали. Виждах навсякъде да плуват трупове. Вонята беше непобедима. Нивото на водата обаче беше по-ниско, отколкото очаквах. От източния прозорец виждах цитаделата. На върха й, въпреки лошото време, Нар обикаляха около парапета и оглеждаха нашия квартал.
Хагоп ме забеляза, че ги наблюдавам.
— Тревожат се за нас. Мислят си, че по някое време можем да изскочим и да се разправим с тях.
— Разбира се.
— Те имат суеверен страх от хора като Гоблин и Едноокия.
— Което показва колко опасно може да бъде даже малкото невежество.
— Чух те! — измрънка Едноокия. Двамата с Гоблин, доколкото виждах, играеха някаква неизвестна игра със зарове. Повече ми харесваше, когато пускаха светкавици и те се мятаха наоколо, чупеха предмети и ги палеха. Разрухата я разбирам.
Сахра изглежда, се беше уморила от дундуркането на То Тан и го поех аз. Тя ми се усмихна с благодарност и усмивката й озари цялата наблюдателница.
Едноокия и Гоблин се спогледаха помежду си, а после и с Хагоп.
— Какви ги вършите? — попитах ги.
— Разбрахме, че сме били прави.
— Така ли? За пръв път ви се случва, май! И за какво сте били прави?
— Че някой ти е бърникал в главата.
Разтресе ме внезапен студ. Такова нещо не би зарадвало никого.
— Кой? Как?
— Как, все още не сме разбрали със сигурност. Може да се постигне по няколко начина. Но по-интересно е кой и какво.
— Давайте тогава.
— „Кой“ е Господарката. А „какво“ беше знанието, че тя е там, отвъд водата.
— Моля?
— Оттук е малко трудно да се определи, особено с тези туристи и гаджетата им, които се мотаят из работното ни място, но май там управляват Господарката и талианците. Лагерът им е отвъд хълмовете, нагоре по северния път. Южняшките патрули, които виждаме, са помощници, които рапортуват пред Господарката.
— Я пак?
Гоблин повтори.
— Продължавайте, момчета — казах. — Аз ще постоя тук в ъгъла и ще си помисля.
77
Чичо Дой и Тай Дей се бяха върнали. Когато със Сахра се прибрахме, те ни изгледаха намръщено, но никой не каза нито дума. Хон Трей все още имаше влияние върху семейство Кай. Тай Дей пое сина си. Малкият веднага грейна.
— Моите хора не са гъби, Знаменосецо — рече чичо Дой. — Те не могат да издържат тук повече. Вие, Каменните войници, бяхте щедри до безобразие, и не сте ни предизвиквали, но въпреки това ще възникнат неприятности. Раненото животно напада дори и най-любвеобилния господар.
— Ще излезем оттук по-скоро, отколкото разчитах. — Не бях в добро настроение. Идеше ми да метна Господарката през коляно и да я напердаша. — Вече дадох заповеди да започнат подготовката.
— Звучиш сърдито.