– Как се осмеляваш! – изръмжа Деймиън, ставайки на крака.
Той се втурна към масата в другата част на стаята, откъдето грабна златна маска и я вдигна, за да прикрие лицето си от Страйдър. Маската бе точно копие на начина, по който лицето на Деймиън щеше да изглежда, ако не бе съсипано от похитителите му.
Лекарите се втурнаха към Деймиън, но той ги отблъсна.
– Оставете ме! – извика той.
Стражите се появиха, за да отведат Страйдър, който бързо се освободи от ръцете им.
– Искам да говоря с теб – изръмжа Страйдър. – И няма да си тръгна оттук, докато не го направя.
Деймиън стоеше, гледайки го гневно, докато връзваше маската към лицето си. С ядосано движение на главата, той кимна към стражите и лекарите си, за да ги оставят насаме. Те го направиха с неохота.
Страйдър продължи да наблюдава Деймиън, докато чакаше да затворят вратата и да ги оставят на мира. Облечен в червена туника и панталони, Деймиън все още носеше ръкавици, въпреки че бе на закрито. По изключение принцът не си направи труда да се пресегне за наметалото си, докато скъсяваше разстоянието между тях.
– Каквото и да имаш да казваш, най-добре го направи бързо – каза той с нисък, дрезгав глас.
Страйдър мина към същината на въпроса.
– Защо изпрати Александър при мен?
Деймиън се сепна, когато чу името, но след това лицето му стана безизразно.
– Нямам представа за какво говориш. Кой е Александър?
– Знаеш кой е той, Деймиън – отвърна Страйдър през стиснати зъби. – Не си играй игри с мен или с това дете. Заклевам се, ако го направиш, ще те убия независимо от последствията за мен.
Имаше странното усещане, че думите му някак си доставиха удоволствие на Деймиън. Той застана зад един стол, поставяйки ръка върху високата, богато украсена облегалка. Когато заговори, тонът му беше нисък, сякаш се страхуваше, че някой може да ги чуе.
– Значи ще го защитиш?
Ако не знаеше по-добре, Страйдър можеше почти да се закълне, че чува надежда в гласа на Деймиън.
– Смяташ ли да го използваш срещу мен?
Деймиън се засмя студено. Подигравателно.
– Не. Няма да го направя.
– Заклеваш ли се?
Мъжът се усмихна.
– Дори да го направя, би ли ми повярвал?
Не, не би му повярвал. Как би могъл, след като Деймиън вече бе признал факта, че го мрази?
– Защо си му казал, че аз съм баща му?
Деймиън погледна встрани и не побърза да отговори на този въпрос.
– Не знаех какво да му кажа, когато ме попита. Така че се опитах да се сетя за някой, на когото той трябваше да се възхищава и да се стреми да подражава.
Деймиън срещна погледа му и омразата в очите му бе изпепеляваща.
– Единственият почтен човек, за когото можах да се сетя, беше ти.
Страйдър наистина не разбираше мотивите на мъжа или неоправданата му омраза.
– И ти ме мразиш заради това?
– Мразя те по много причини.
– И все пак изпрати при мен дете, което да отгледам?
Деймиън затегна хватката си върху стола.
– Ще ти платя както подобава за всичките му разходи.
– Не искам парите ти, Деймиън. Нито пък имам нужда от тях. Само искам да оставиш момчето на мира и да не си играеш с чувствата и ума му.
– Не се притеснявай за това. Ще остана извън живота му. Кажи му, че чичо му е мъртъв. Това е всичко, което трябва да знае.
Страйдър кимна.
– Имам само един последен въпрос.
– И това ли е всичко?
– Колко пари да изпратя на господаря на Фатима, за да купя свободата ѝ?
Деймиън наклони глава.
– Така разбрах, че си бил ти, Деймиън. Освен медальона, който носеше момчето, остана въпросът с пристигането му тук от Утремер. Нужна е намесата на някой много важен, за да пристигнат невредими в Англия. Трябваше да бъдеш по-внимателен.
Деймиън не обърна внимание на предупреждението му.
– Защо искаш да задържиш Фатима?
– Защото Александър я обича и се нуждае от някого около себе си, когото познава. Ти най-много от всички хора би трябвало да разбираш, какво е усещането да бъдеш чужденец в чужда земя, където никой не те разбира, когато говориш и нямаш нищо освен непознати около себе си.
Един мускул в челюстта на Деймиън затрепери, когато погледна встрани.
– Аз ще се погрижа за господаря ѝ.
Страйдър кимна, после се обърна, за да си тръгне.
– Чакай.
Страйдър наблюдаваше как Деймиън го оставя и отива в спалнята си. Няколко минути по-късно, той се върна с издялан дървен рицар, голям колкото човешка длан и го подаде на Страйдър.