– Сигурен ли си?
Той се вцепени, обиден от въпроса.
– Няма мъж в този списък, който да не съм хвърлял многократно на земята по време на двубой.
– Включително Деймиън?
Страйдър се поколеба.
– Не си го побеждавал?
– Не, не и в турнир. Но не изпитвам страх относно победата му, не трябва и ти да го правиш.
Тя притисна ръце към главата си, сякаш изпитваше болка в слепоочията си.
– О, Страйдър, не можеш да си представиш как се чувствам в момента, знаейки, че всички тези мъже са тук, за да се бият един срещу друг, да проливат кръв заради мен.
Тя го погледна.
– Искаш ли все още да се ожениш за мен? Сега? Тази вечер? Заведи ме далеч от тази лудост.
Искаше му се да може да го направи. Но не беше толкова лесно.
– Не.
– Не?
– Не, Роуина, не можем. Ако си искала да се омъжиш за мен, трябваше да ми кажеш „да“ преди три седмици, когато те попитах.
– Какво искаш да кажеш, че не можем да се оженим сега? Защо не?
Той посочи листовете на бюрото си.
– Сама видя списъка, Роуина. Тези мъже са дошли тук, защото Хенри обеща, че ти ще си наградата за победителя. Ако се оженя за теб, седмица, преди да започне турнирът, ще атакуват Хенри и ще го детронират.
– Не може да си сериозен.
– Повярвай ми, никога не бих се шегувал с нещо подобно. Трябва да минем през това.
Очите ѝ искряха и тя се обърна към него, а бузите ѝ бяха потъмнели от гняв. Небеса, бе красива, когато беше ядосана.
– Разбирам. Трябва да си седя като добра гъска и да давам кураж на моя касапин.
Все пак гневът ѝ започваше да разпалва неговия.
– Аз не съм касапин и ти не си гъска. И защо спорим за това, щом искаш да се омъжиш за мен?
– Защото мразя да виждам мъже, биещи се помежду си за такава глупост, и се отвращавам от това, че аз съм причината зрели мъже да се опитват да се убият един друг.
– Мислех, че това е цялата идея на рицарската любов. Жертваш живота си за недостижима дама, въпреки че никога няма да имаш нещо повече от бегъл поглед от нея?
Тя изсумтя най-непристойно, когато го чу.
– Не това е любовта, за която пиша аз. Не намирам нищо романтично в ненужните кръвопролития.
Страйдър я придърпа достатъчно близо, за да може да целуне слепоочието ѝ. Той вдиша сладкия аромат на цветя от косата ѝ.
– След следващия петък, никога повече няма да се боиш от ненужни кръвопролития. Аз ще те спечеля на турнира, така че няма да има защо да се страхуваш от тях.
Тя кимна и се успокои донякъде.
– А аз ще дойда, облечена в бели пера, както правят всички добри гъски.
Той въздъхна при упоритостта си.
– Би ли предпочела да загубя?
– Не! Най-вече не от някой като Деймиън Сейнт Сиър.
– Тогава защо се караме?
– Защото така! – тя се завъртя на пети и изхвърча от шатрата му.
Страйдър стоеше там напълно изумен, опитвайки се да разбере какво точно се е случило.
– Жени – изръмжа той.
Никой мъж не би могъл някога да ги разбере. Прокарвайки ръка през косата си, той се насочи към мъжете за утеха. Поне те казваха каквото имат предвид и имаше смисъл, когато говореха.
Страйдър прекара следващите няколко дни в подготовка за турнира, без каквито и да било уроци от Роуина. В действителност тя почти не говореше с него, освен да кряска като гъска и да маха с ръце всеки път, когато той се опиташе да говори с нея.
И Бог да се смили над него, но и Александър бе придобил този навик.
– Не съм ли смешен, татко? Роуина каза, че това ще те накара да се смееш.
По-скоро да стене. Но Страйдър отказа да нарани чувствата на момчето. Така че го потупа по главата и го изпрати с Фатима, докато проклинаше Роуина за това, че се държи детински. Страйдър прекара нощта преди турнира в параклиса по стар навик, като каза една молитва за сила и за всички души, които познаваше и които бяха починали далеч от семействата си.
Късно вечерта, когато се запъти обратно към шатрата си, намери Роуина да чака там. Облечена в дълга пелерина, тя седеше до малкото легло на Александър, наблюдавайки съня на момчето.
– Какво правиш тук? – попита той, като наполовина очакваше тя отново да изкряка.
Тя не го направи. Вместо това бавно се изправи на крака и застана пред него.
– Пуснах Фатима да си почива. Не знаех, че ще те няма толкова дълго. Надявах се, че ще се върнеш преди Джоан и Бриджит да изчезнат, но уви, сега нямаше кой да гледа Александър.
Той прокара пръсти през косата си.
– Нямаше да закъснея, ако знаех, че си тук и ме чакаш, без да крякаш.
Тя му се усмихна и целомъдрено пристисна устните си към неговите.
– Съжалявам за поведението си и още повече, че използвах помощта на Александър, за да те дразня. Не беше хубаво от моя страна.