Елеонор издаде вбесен звук, сякаш неговото решение я наранява.
– Няма да се наложи. Повярвайте ми. Познавам мъжете и жените.
Хенри със сигурност беше наясно с това. Неговата кралица наистина знаеше как да манипулира хората.
Беше рисковано. Ако Роуина спечелеше, по-вероятно беше тя никога да не си избере съпруг. Рано или късно той ще трябва да я принуди по този въпрос.
Но ако Елеонор беше права...
– Много добре тогава. Нека да опитаме и ще видим какво ще се случи.
Лайънъл се прекръсти.
– Позволете ми да се оттегля и да предам новините на племенницата ми.
4 Певец, музикант – Б. р.
5 Кралят говори за себе си, използвайки местоимението „ние”. Употребата на множествено число за позоваване на един човек, е била типична за лицата на висок пост – като монарх, епископ или папа. Нарича се още „кралско местоимение” (the royal „we“ – от англ. език) и се използва за обозначаване на превъзходството, властта и достойнството на лицето, което говори или пише. – Б. р.
Глава 3
Роуина спря в края на тълпата, когато видя мистериозния рицар, който я беше спасил.
Той е рицар, той е рицар, той е рицар...
Молитвата мина през ума ѝ и макар че трябваше да го мрази за това, не можеше да събере толкова силна отрицателна емоция. Наистина единственото чувство, което я изпълваше, беше желание, толкова силно, че много добре осъзнаваше факта, че беше жена, напълно пораснала, която никога не бе познала вкуса на мъжки устни.
Нещо, което никога не я беше притеснявало преди тази нощ.
Но докато го гледаше да говори и да споделя леки усмивки със събеседника си, любопитството ѝ се увеличи до огромни размери.
Какво ли щеше да бъде да държи толкова мрачен шампион в ръцете си? Да му позволи да я целуне по устните като мъж, а не с бързите, целомъдрени целувки по бузата, които бе познала като младо момиче от момчетата, които бе отгледал чичо ѝ.
Тръпка мина през нея.
Не бъди глупачка.
И все пак не можеше да свали поглед от него. Той стоеше заобиколен от малка група мъже. Четирима от тях бяха добре изглеждащи джентълмени, а и по обноските им съдеше, че са рицари, на възраст около тридесет години. Те стояха с монах, чиято русокоса красота беше превъзхождана само от тази на нейния непознат рицар.
Колко странно, че говореха с духовник, докато залата беше пълна с висши членове на обществото. Повечето рицари се опитваха да се доберат до краля или неговите съветници, за да се подмажат, и все пак малката група мъже стоеше настрани, сякаш напълно незаинтересована от политика и благосклонност.
Напомняха ѝ на братя, с изключение на това, че никой от тях не притежаваше еднакви черти на лицето или дори подобна височина, която да ги бележи като семейство.
Тъмният ѝ шампион обърна глава към жена в червена рокля, която мина покрай тях. Роуина видя разочарованието да помрачава челото му, когато се съсредоточи върху лицето ѝ. Беше очевидно, че търси друга.
Поглеждайки надолу към собствената си алена рокля, тя не можа да не се зачуди дали...
Не, Роуина. Той не търси теб, а дори да е така, защо те интересува?
Не я беше грижа, казваше си тя. И за да го докаже, щеше да потърси дамите си и да се осмели да напише още музика.
Роуина тъкмо търсеше Елизабет, когато погледът ѝ попадна на най-дългогодишния ѝ приятел, Кристофър „Кит” де Монтгомъри.
Кит я видя в същия момент, в който го забеляза и тя. Красивото му лице светна, докато прекосяваше залата, за да застане до нея. Сграбчи я в ръцете си в страшна прегръдка.
О, как ѝ беше липсвал!
– Кит! – въздъхна тя, поглеждайки нагоре към познатите зелени очи, които блещукаха с любов и уважение.
Той беше едва една глава по-висок от нея и както винаги черната му коса беше модерно подстригана.
Със слабата си фигура, тази вечер той изглеждаше красив, облечен в оранжево и червено, шапката му беше наклонена опасно над челото. Беше минало прекалено много време, откакто се бяха видели за последно.
Макар Кит да беше три години по-малък от нея, двамата имаха повече общо, отколкото човек може да преброи.
Добрият, стар Кит. Беше сродната ѝ душа във всяко отношение.
Смеейки се, той я целуна леко по челото. Тя беше толкова доволна да го види много по-щастлив този път, отколкото последния, когато се бяха срещнали във Фландрия преди осемнадесет месеца. Тогава в него се усещаше безнадеждна тъга.
Беше изглеждал обсебен. Дори ужасен.
Но сега нямаше нищо от това. Напомняше ѝ на момчето, което беше обикнала в детството си.
– Сладка Роуина, толкова е хубаво да те видя отново. Ужасно много ми липсваше.