– Вие сте непоносим.
– И все пак ще се омъжите за мен. Както казах, милейди, вие печелите и в двата случая.
Внезапно всичко това стана повече, отколкото можеше да понесе. Присмеха в залата, заповедта на чичо ѝ и кралят, и сега дори Страйдър Ужасния ѝ се подиграваше.
Всичко, което някога бе искала в живота си, беше да направи другите хора щастливи с думите и песните си. Може би да покаже на останалите, че могат да живеят, без да воюват. Мирът беше безкрайно по-добър от кръвопролитието.
И какво ѝ беше донесло това?
Присмех. Надсмиване. Подигравки.
Знаеше как я наричат другите зад гърба ѝ. Лейди Абсурд. Но повечето от тях я наричаха Кучката от Съсекс.
Някой трябва да я научи да се подчинява. Ще бъде поносима в леглото, при условие че първо ѝ се запуши устата.
Винаги се беше гордяла, че е над обидите им. Но не беше. Въпреки всичко, което те си мислеха, тя беше човек и такива думи я нараняваха. Дълбоко.
Точно както я болеше от предателството на чичо ѝ тази нощ. Защо не можеха да я оставят на мира?
Защо трябваше да се подчинява на заповедите на мъже и да бъде насилвана да се омъжи за такъв, който нямаше никакво уважение към нея?
Напрегната от всичко това, Роуина искаше да заплаче от безсилие.
И така, това щеше да бъде животът ѝ. Или щеше да избяга и да продължи да бяга, без да види отново дома или чичо си, или да остане и да се омъжи за някой грубиян, който най-вероятно щеше да я бие, за да се подчинява.
Само се надяваше Страйдър да не изтръгне ръката ѝ и да я бие с нея, както беше заплашил Сирил.
Защо изобщо я беше грижа дали тези грубияни ще живеят, или ще умрат?
Нямаше да намери никаква надежда тук. Беше глупачка дори да си помисли за една минута, че може да говори разумно или да заплашва мъж като Страйдър.
Така да бъде. Щеше да си стегне багажа и да остави зад себе си всичко, което ѝ беше познато. По-добре да избяга, отколкото да продължава да се прави на глупачка.
Сълзи опариха очите ѝ, когато я превзе безнадеждна болка.
– Съжалявам, че ви обезпокоих – каза тя, преди да се обърне, за да излезе.
Нямаше да достави удоволствието на Страйдър да я види да плаче. Без съмнение това щеше да му достави голямо удоволствие.
Без истинска посока на ум, тя напусна палатката му и най-накрая позволи на сълзите си да закапят.
Страйдър остана там за няколко секунди, зяпайки в празното пространство.
Беше ли видял сълзи в очите ѝ?
Изглеждаше малко вероятно. Лейди Роуина притежаваше неоспоримо силно присъствие, което дори сега го оставяше с усещането за загуба, след като е бил около нея.
Със сигурност такава жена никога не плачеше.
И все пак...
Преди да успее да се спре, той тръгна след нея.
Тя вече беше в края на редицата от палатки. Забързвайки крачка, той я настигна.
– Роуина – каза той нежно, хващайки я за ръката. – Чакай.
Тя се обърна с лице към него и той почувства как сърцето му се сви. По бузите ѝ се стичаха сълзи, които тя набързо изтри.
– Какво има сега? – отсечено каза тя, гласът ѝ бе несигурен.
Страйдър се сгърчи. Той имаше само една слабост... сълзите. Никога не е можел да стои и да гледа някоя жена да страда. Да не говорим за някой, който изглежда толкова уязвим, колкото Роуина в момента със светлината, сияеща в блестящите ѝ очи.
– Хайде сега – тихо каза той, забърсвайки с ръка студената ѝ буза. – Няма нужда от това.
Роуина преглътна, когато усети топлината от ръката му върху плътта си. Кой би си помислил, че варварин като този може да я докосва толкова внимателно?
– Няма нужда? Ако не е това, тогава какво друго ще им даде удовлетворение?
– Толкова ли съм ужасен, че да ви докарам до сълзи?
Той се шегуваше с нея и това я изненада дори повече от присъствието му тук.
– Да, такъв сте.
За нейна изненада, той се засмя.
– Трябва да призная, че, вие, сте първата жена, която някога съм срещал и която не може да ме понася.
– Може би трябва да излизате навън по-често.
Той повдигна вежда.
– Защо не можете да изречете нищо друго освен обиди към мен и все пак искате помощта ми?
Той беше прав за това.
– Съжалявам – въздъхна тя. – Толкова съм свикнала да обиждам вида ви, че в момента това е по-скоро инстинктивно – погледна към него умолително. – Но ако вие ми помогнете, милорд, обещавам да не ви обиждам отново.
– Няма ли?
– Кълна се.
Страйдър кимна. Беше прекарал три години от живота си затворен. Три години, в които волята на други му беше налагана. Не му бяха позволявани дори основни нужди и желания. Капризите на хората, които го бяха пленили, винаги господстваха над неговите.
Тези три години бяха изглеждали като цяла вечност. Дори сега имаше моменти, в които си мислеше, че прекарва по-голямата част от живота си в окови, отколкото на свобода.