Щеше да бъде срамота да види дама, дори някоя толкова дразнеща, да прекара остатъка от живота си, подчинена на капризите на някой друг. Жена като нея никога нямаше да бъде щастлива в такава женитба. Също като него, щеше да бъде затворена в плен.
Обетът му към Братството премина през него. Беше се заклел да помага на всеки, който се нуждаеше от това.
Всичко щеше да му коства една песен...
Страйдър стисна зъби. Проклет да е Хенри заради това. Но все пак кралят не знаеше какво може да му струва нещо такова. Защо презираше по този начин трубадурите и песните.
Проклети да са всички те заради това.
Той трябваше да я отпрати, но не можеше. Тя беше благородна дама в нужда от защитник. И без значение колко силно желаеше да има друг начин, не можеше да намери сили в себе си да я отпъди.
– Кога е състезанието ви, милейди?
Очите ѝ заблестяха с надежда.
– В деня на последния ви двубой. Ще има група от съдии и вие трябва да ги спечелите с думите и изпълнението си.
Стомахът му се сви.
– Имате ли някаква представа колко отблъскващо намирам това?
– Най-вероятно също толкова отблъскващо, колкото това да поискам услуга от вас. Не е в природата ми да искам нещо от другите, когато мога да го свърша сама.
– И все пак ето ни тук, обединени в нещастието си.
Поне думите му успяха да предизвикат малка усмивка на устните ѝ. Малка усмивка която успя да подръпне краищата на сърцето му.
– Обещавам ви, лорд Страйдър, че докато вие полагате честни усилия, за да победите, няма да добавям нищо към вашето нещастие. Никога.
Той наведе глава към нея.
– Тогава ви пожелавам лека нощ, милейди.
Когато той започна да се отдалечава от нея, тя го спря. Преди той да осъзнае какво прави, тя се повдигна на пръсти и положи най-нежната и целомъдрена целувка върху бузата му.
– Благодаря ви за добрината, немирен рицарю.
Страйдър едва можеше да си поеме дъх, когато тя го остави там, в тишината на нощния въздух. Той се загледа след нея, тялото му пламна с внезапен огън. Никога не беше получавал толкова невинна целувка и тялото му никога не беше опустошавано така.
Трябваше да е луд, за да се чувства по този начин заради една опърничава жена.
И все пак не можеше да свали очи от нея. Дори след като си беше отишла, той все още стоеше отвън като идиот, гледащ към мястото, където тя беше изчезнала от погледа му.
– Добре ли си?
Той се обърна при звука от гласа на Кристиан, идващ от тъмнината.
– Да – сърдито отвърна. – Защо да не бъда?
– Не знам, само дето зяпаш натам, сякаш току-що си видял парче от рая. Имаш странен вид.
Страйдър се разтърси наум и се запъти към палатката си.
– Защо си тук навън? – попита Кристиан.
Благодарен, че приятелят му не беше видял Роуина, Страйдър сви рамене.
– Почувствах нужда от свеж въздух.
Кристиан изглеждаше малко скептичен, но за щастие, не го разпита повече. Вместо това тръгна пред него по пътя за палатката.
– Между другото – каза Кристиан, когато Страйдър се присъедини към него вътре. – Червеният цвят определено отива на лейди Роуина, нали?
Бяха минали три часа след утринната молитва и всички бяха в леглата. Хладният бриз шепнеше между палатките, докато самотна фигура се плъзгаше бавно между тях.
Тази нощ нямаше луна, което беше хубаво, такива неща бяха по-добре да се вършат без свидетелството на Бела Луна6.
Водолея спря до палатката на Страйдър от Блекмор. Той погледна надолу към лявата си ръка, където имената на всичките му цели бяха татуирани. Това беше ръка, която държеше покрита през цялото време, за да не би някой да види срама на това, което беше преди.
Срамът от това в какво се беше превърнал.
Той сграбчи ножа в дланта си, докато си припомняше омразата към онзи, когото наричаха Уидоумейкър.
– Благодаря за облекчението, момче. Може би един ден ти също ще излезеш жив...
Тези думи шумоляха в главата му сега. Но не Страйдър му ги беше казал.
Беше Сирил. Онзи, когото Страйдър беше изпратил да го освободи. Само дето Сирил беше отказал. Вместо това беше злоупотребил с Водолея както беше направил с останалите преди него, след което го беше оставил да умре.
Така нареченото Братство, което се беше заклело, че всички от техния затвор ще оцелеят, че никой няма да бъде оставен, беше зарязало тази бедна, разбита душа в ръцете на враговете им.
За повече от хиляда дни и нощи Водолея беше поругаван и наказван заради останалите, които бяха избягали.
Сега беше негов ред да ги накаже.