Роуина съчувстваше дълбоко на приятеля си.
– О, Кит, толкова съжалявам.
Той преглътна, очите му бяха тъжни.
– Аз не съм този, който се нуждае от съчувствието ти, Роуина. Аз скърбя за нея, защото тя беше моя майка, но я познавах много малко. Страйдър беше онзи, който бе опустошен. Той я обожаваше.
Роуина превъзмогна сълзите при мисълта за болката, която рицарят навярно изпитваше.
– Животът на брат ми е бил суров и все пак той е благороден. Не познавам никой, който да е преживял колкото него и да е останал толкова почтен.
– Да. Той можеше да изкара двете ни с Елеонор лъжкини.
Той кимна.
– Но относно Сирил? – попита тя. – Мислиш ли, че лорд Страйдър...
– Не. Знам по-добре. Ако Страйдър го искаше мъртъв, щеше да се изправи срещу него на бойното поле. Измамата не е в природата на брат ми.
Тя мислеше същото.
– Защо лорд Обри ще лъже?
– Може би не лъже. Всеки може да облече мантия. В тъмното, мисля, че всеки би изглеждал също толкова виновен.
Роуина прехапа устни при тази мисъл. Да, но кой искаше да натопи Страйдър?
Тя се извини и се отправи обратно към тълпата, която продължаваше да се събира около палатката на Сирил.
– Все още твърдя, че графът го е направил – каза един от бароните на малката тълпа извън палатката.
– Защо ще се промъква и ще му прерязва гърлото, докато спи? През всичките години, през които познавам Страйдър, не знам да е правил нещо подобно.
Друг барон изсумтя.
– Лудостта беше обзела баща му. Вероятно е обзела също и него.
Роуина пренебрегна мъжете, които продължаваха да спорят за и против Страйдър. В действителност тя изпитваше тъга за Сирил... повече, отколкото си мислеше, че е възможно. Дори той не заслужаваше смърт като тази.
Сърцето ѝ натежа, тя се отправи към замъка, когато забеляза нещо. Малко парче пергамент стърчеше изпод платнището на Сирил.
Докато мъжете продължаваха да спекулират, тя се наведе и го освободи. В момента, в който го отвори, сърцето ѝ спря.
Беше написано на арабски.
Не всички се прибрахме у дома.
Не всички оцеляхме.
Смърт на Братството. Нека всички вие горите в огньовете на Луцифер в най-дълбоката яма.
Накрая, отпечатан с кръв, беше символ, който беше видяла точно тази сутрин, когато Страйдър стоеше гол пред нея...
Страйдър отмиваше съня от лицето си, когато чу някой да влиза в палатката му, без да се представи.
Той се завъртя, за да хване нарушителя само за да види как тя се отдръпва набързо настрани, извън обсега.
– Това съм просто аз – каза мек, женствен глас.
Страйдър изръмжа ниско.
– Не мога ли да се освободя от теб тази сутрин? – измърмори той, докато се обръщаше с лице към Роуина.
Макар че, ако беше честен, чувстваше частица от растящо уважение към дамата, която току-що го беше надхитрила.
Тя се изпъна с високомерен поглед към него. Вместо да направи една от прочутите си забележки, намали разстоянието между тях и взе дясната му ръка в своите.
Малка тръпка хлад се прокрадна по гръбнака му от начина, по който тя погали дамгата върху задната част на ръката му. Както винаги, видът на този знак накара стомахът му да се присвие, а гневът му да избухне.
– От какво е това? – спокойно попита тя.
– Това е нищо – отвърна той, опитвайки се да издърпа ръката си.
Тя не я освободи.
– Защо те ядосва толкова?
– Роуина...
Тя не прие предупреждението. Пръстите ѝ погалиха набъбналата кожа, където сарацините бяха обгорили знака си, състоящ се от ятаган и луна върху плътта му. Той беше едва на петнадесет, когато го бяха дамгосали. Дори след всички тези години, можеше да си спомни болката от раната. Позора.
– Това част от Братството на меча ли е?
Той се напрегна при въпроса ѝ.
– Какво знаеш за Братството?
– Пътувам с менестрели, милорд. Има слухове за група от мъже, които някога били политически затворници в Светите земи. Мъже, които спасявали други и ги прибирали у дома. Благородни и скромни мъже, които все още се бият, за да приберат повече у дома и да ги видят в безопасност и в прегръдките на семействата им.
Болка терзаеше Страйдър, но гневът му я засенчваше. Никой не би трябвало да знае за тях.
– Къде си чула това?
– Казах ти, има много песни за тези истории. Разказите започнаха преди две години и никой не е сигурен кой даде началото им. Думите и музиката се появиха анонимно на различни турнири, на които се събирахме, възхвалявайки добродетелите и смелостта на членовете на Братството – тя присви очи към него, сякаш можеше да прочете ума му. – Ти си един от тях, нали?