Страйдър криеше истината толкова отдавна, че не можеше да се принуди да признае пред нея.
– Освободи ме.
За негово съжаление, тя го направи.
– Те пътуват през нощта на крилата на небесни жребци, носейки надежда и нова вяра на онези, които са останали. Макар да са свободни, никога не са забравили миналото си и прекарват живота си, опитвайки се да донесат мир на останалите.
Той се намръщи на думите ѝ.
– Какво е това, което цитираш?
– Една от песните, написани за Братството – тя подаде бележката на Страйдър. – Това беше на земята, точно до палатката на Сирил. Намирам трудно за вярване, че той е бил член на братството, но ти...
Страйдър се вторачи в хартията. Не можеше да прочете нищо от това, но можеше да види кървавия символ. Беше същият като този на ръката му.
– Какво пише тук?
– Не можеш ли да четеш на арабски?
– Не мога да чета нищо, Роуина.
Той очакваше да види порицание от нея заради „неграмотния” си статут. Вместо това, тя едва кимна и му прочете бележката.
Погледът на Страйдър потъмня.
– Сигурна ли си, че това е дошло от неговата палатка?
– Да. Изглеждаше сякаш е било издухано от мястото, където е било поставено. – Челото ѝ се набръчка. – Какво има предвид човекът с това, че не всички са оцелели или прибрали у дома?
Страйдър стоеше там, а душата му крещеше заради писмото и какво означаваше то. Можеше ли някой от тях да бе убил Сирил, или някой сарацин си играеше безразсъдно с тях?
Нямаше смисъл. Не, бяха проверили, че никой не остана след тях в нощта, когато бяха избягали.
Никой.
Не беше в природата му да вярва на някой и все пак се усети, че се доверява на Роуина.
– Това беше клетва, която всички дадохме, докато бяхме затворници, че всички ще оцелеем и ще се приберем у дома.
– Кой е бил оставен?
– Никой от нашия лагер. Уверихме се в това. В нощта, в която избягахме, изпратихме групи да освободят другите, докато аз и Кристиан извеждахме най-младите навън – той поклати глава. – Не може да е един от нас. Някой сарацин си играе с разсъдъка ни. Това трябва да е.
– Защо?
– За да ни накажат, че напуснахме и помогнахме на другите да избягат. Без съмнение са ни преследвали през цялото това време с единствената цел да ни избият един по един.
– Но защо убиха Сирил? – попита тя, докато сгъваше бележката. – Не ми направи впечатление на някой, който би помогнал на друг освен на себе си.
Това беше истина. Сирил се беше отказал от каузата им веднага след като се освободиха и се бяха прибрали у дома, дори лесно беше забравил това, през което бяха преминали, както и обещанията, които бяха дали един пред друг.
– Не знам.
Лицето ѝ светна, сякаш беше получила Богоявление.
– Освен ако не е било, за да те натопят. Може би през цялото време ти си бил целта. Защо иначе ще носи твое наметало?
– Това е много добър въпрос.
Това можеше да обясни защо бяха направени толкова много покушения върху живота му. Той и мъжете му търсеха някой, който негодува срещу приятелството му с кралското семейство. Може би врагът му нямаше нищо общо с Хенри, а по-скоро миналото му се връщаше, за да предяви претенции към него.
Страйдър взе бележката от нея и я постави на бюрото си.
– Моля те, не споменавай за това на никого.
– Имате намерение да пазите в тайна Братството?
– Да. Никой няма нужда да знае кой измежду нас е бил там и какво сме били принудени да правим, за да оцелеем. Всички се борихме силно, за да върнем живота и достойнството, които ни бяха отнети.
Тя наведе глава към него, сякаш разбираше точно какво има предвид той.
– Ще пазя тайната ти, Страйдър. Винаги.
Тя се запъти към вратата.
– Роуина?
Тя се спря при звука от гласа му.
– В бъдеще, най-доброто време, в което да ме посещавате за уроци, е след като вечеряме.
Тя кимна и му отправи малка, почти крехка усмивка, която предизвика безпорядък във вътрешностите… и слабините му.
– Тогава ще се видим тази нощ, милорд. Ще се моля да не срещате повече неприятности дотогава.
Единият ъгъл на устата му се изкриви с огорчение.
– Ще видим какво ще ни донесе денят, нали?
Роуина кимна в знак на съгласие. Наистина щяха да видят.
Събирайки полите си, тя се измъкна от палатката му покрай четиримата рицари, които пътуваха със Страйдър. Малката група мъже спря извън палатката и я проследиха с поглед, докато се отправяше към стаите си в замъка.
Не ѝ отне много време да се завърне в покоите си в хладната безопасност на варосаните стени на главната кула.
Последното, което очакваше, бе да намери жените си събрани заедно в дневната ѝ стая. Мълвата за смъртта на Сирил и възможното участие на Страйдър в нея вече ги беше застигнала.