Той отиде да ѝ донесе хладна вода от кладенеца, докато тя наблюдаваше мястото, където другите двама мъже бяха изчезнали.
– Пий бавно – предупреди я той, подавайки ѝ водата.
Отново тя му благодари.
– И така, какво видя? – попита Кит, след като тя успокои дъха си.
Тя стискаше металната купичка, която той ѝ беше дал.
– Беше мъж, облечен в черна арабска роба. Той имаше очи на демон и се движеше като светкавица. Още не съм сигурна, че беше напълно човек.
Очите на Кит показваха, че беше също толкова притеснен за това, колкото и тя.
– Той трябва да е този, който е убил Сирил – прошепна тя. – Но къде може да се скрие подобен мъж?
– Хора като него са винаги там, където най-малко очакваш.
Може би това беше истина...
Тя погледна покрай рамото на Кит и видя Страйдър и приятеля му да се връщат.
Рицарят я доближи със суров вид.
– Не видяхме никой там.
Роуина не хареса как прозвуча това.
– Трябва да е избягал, когато ме видя.
Монахът кимна.
– Мисля, че е най-добре да напусна и...
– Не, Кристиан – възрази Страйдър. – Той е тук, за да убие членовете на Братството. Последното нещо, което искам, е да пътуваш сам.
Кристиан се подсмихна.
– Нужно е нещо повече от обикновен асасин8, за да ме убие и ти добре го знаеш.
– Това е риск, който няма да поема – категорично заяви Страйдър. – Опитай се да напуснеш и ще те прострелям със стрела в крака.
Кристиан изглеждаше обиден.
– Няма да посмееш.
– Пробвай ме.
Погледът, който си размениха, показа, че Кристиан все пак не се съмнява наистина в Страйдър.
– Сега – каза рицарят и се обърна към нея. – Кажи ни за този мъж, който си видяла. Как изглеждаше?
– Беше облечен изцяло в черно и видях малко от фигурата му. Беше прекалено добре обвит в роба.
– Той видя ли те? – попита Кристиан.
– Да.
Тримата мъже изругаха.
Роуина преглътна нервно, когато осъзна защо.
– Той ще се върне за мен, нали?
– Най-вероятно – каза Кристиан.
Страйдър бутна приятеля си.
– Не я разстройвай допълнително.
– Искаш да излъжа ли?
– Да – Страйдър се обърна към нея. – Един от нас ще трябва да те охранява.
Тя местеше погледа си между Страйдър, Кит и Кристиан. Кит, макар да беше хубав и висок, не беше умел с меч. Нито пък монахът.
А що се отнася до лорд Страйдър...
– Мога да наема някой да ме пази.
– Никога не се доверявай на наемник – заяви той. – Ако ти служат за дадена цена, на драго сърце ще служат на друг за по-висока.
– Нека да помислим – сопна се Кит, докато гледаше Роуина. – Защо си без придружител?
– Аз съм на земята на замъка – сопна му се тя на свой ред. – Не би трябвало да има някаква опасност зад стените.
Кит поклати глава, сякаш беше възмутен.
– Чичо ти ти дава прекалено много свобода.
Роуина настръхна от тона му. Никога преди приятелят ѝ не ѝ беше говорил по този начин.
Дори Страйдър изглеждаше изненадан.
– Каквото е станало, е станало – каза той. – Единственото ни притеснение сега е да сме сигурни, че свидетелят ни ще остане жив, за да ни помогне да хванем нашия убиец.
– Много добре – каза Кристиан. – Ти я пази, а аз ще уведомя мъжете ти какво се е случило. Ще организираме претърсване за сарацина. Не може да е много далеч. По-скоро си мисля, че може да се крие сред нас.
– Как така? – попита Кит. – На сарацините им е забранено да обличат наши дрехи.
Страйдър погледна свирепо брат си.
– Откъде знаеш това?
– Всеки го знае – отговори Кит след кратка пауза.
– Ще претърсим областта – каза Кристиан. – Ако някъде има лагер, ще го намерим.
Страйдър изглеждаше скептичен.
– Те изчезват в пустинята с нищо повече от нож, за да се хранят и защитават, и ти мислиш, че ще откриеш асасин сред дърветата?
Кристиан изглеждаше самодоволен.
– Ако е там, ще го намеря.
– Не се бави много.
Монахът наведе глава и си тръгна.
Кит изглеждаше толкова притеснен, колкото се чувстваше Роуина. Той се извини и я остави насаме със Страйдър – мъж, когото трябваше да мрази, и все пак към него се беше затичала, когато се беше почувствала заплашена. Колко странно.
– Това, което става тук, е зло – тихо каза Роуина. – Надявам се, че ще намерим този убиец.
– Повярвайте ми, милейди, ще го намерим.
Той ѝ предложи ръката си.
– Ще ви отведа обратно в замъка. Трябва да сте сигурна, че през цялото време сте заобиколена с хора.
– Значи няма да ме охранявате?
– Да, ще го направя. Но нещо ми казва, че може да се опиташ да избягаш от наблюдателното ми око.
– А нещо ми подсказва, че това ще бъде много трудна задача.
Той се усмихна почтително на забележката ѝ. Велики боже, мъжът беше повече от прекрасен, когато суровите му черти се смекчаха от усмивка.