– Назир – обясни Страйдър, използвайки името на мъжа, за когото беше говорил по-рано. – И нашият приятел, Зенобия.
По-ниският също разкри главата си, за да покаже на Роуина лицето на екзотично красива жена. Също като Назир, Зенобия носеше косата си къса до раменете, но не беше чак толкова тъмна. Вместо това беше наситено червеникаво-кафяво. Кожата ѝ беше леко мургава и имаше очи с цвят на топаз.
– Какво правите вие двамата тук? – попита Страйдър.
– Крием се от Абата – обясни Зенобия. – Мъжът все още е като наполовина ловджийско куче. Почти хвана Назир по-рано.
– Едва ли – рязко възрази мъжът, сякаш обиден от заключението ѝ. – Той изобщо не беше близо до мен и няма да му се разкрия поне до привечер. Нека да си гони опашката за малко.
Зенобия завъртя очи.
– Заловихме пратеник от Персия, който пътуваше към Англия с мисията на асасин.
– Опитахме се да стигнем тук преди убиеца – добави Назир, – но изглежда закъсняхме.
– Чули сте за Сирил? – попита Страйдър.
Назир кимна.
– Помислих си, че ако направим присъствието си известно на определени хора – погледът му се спря на Роуина – тогава асасинът може да помисли, че сме изпратени като вестоносци и ще направи опит да се свърже с нас. Вместо това жена ти извика всички ви и помислих, че е по-добре да те уведомя, че сме тук, отколкото да губиш време да я пазиш от нас.
– Можеше да ме уведомите тази сутрин.
– Не остана на едно място цяла сутрин – отвърна Назир, с очевиден хумор в гласа си. – Намирам за особено забавни жените в градината.
Страйдър поклати глава.
– Радостен съм да знам, че някой се забавлява.
– Ако поискаш, мога отново да се престоря на твоя жена – предложи Зенобия.
Страйдър изсумтя.
– Последният път, когато пробвахме това, почти ми прерязаха гърлото.
Назир и Зенобия се засмяха.
По вратата започна внезапно да се блъска.
– Лорд Страйдър! – извикаха жените отвън, желаейки да влязат.
Назир въздъхна отегчено, после погледна към Страйдър.
– Сваляй дрехите си.
Рицарят започна да се съблича без въпроси.
– Извинете – порица ги Роуина, когато графът разголи златистокафявите си гърди пред нея.
А те бяха хубави. Такива, каквито наистина нямаше нужда да вижда повече, ако не искаше да има неприлични помисли за мъжа. И без това преследваше мислите ѝ прекалено често.
– Какво правиш?
– Назир ще излезе, яздейки облечен като мен – обясни той, – за да накара жените да ме оставят на мира, докато Зенобия ме осведомява за това, което са разбрали досега.
Лицето на Роуина пламна, когато и Назир започна да сваля дрехите си.
Усмихвайки се, Зенобия я поведе към задната част на конюшнята.
– Трябва да разберете, милейди. Те са живели няколко години в дупка, където скромността бързо се е превърнала в излишна.
– Но откъде знае какво е планирал Назир?
– Отново ви повтарям, живели са твърде дълго заедно, биейки се рамо до рамо, че дори сега мога да ви кажа какво си мисли всеки от тях. Много пъти не сме се нуждаели от думи помежду си, за да разбираме другия.
Доказвайки твърдението си, Зенобия я поведе към ограждението където беше конят на Страйдър и го оседла, докато мъжете разменяха дрехите си. Това, че сарацинската дама знаеше кой кон е на Страйдър, говореше много за връзката ѝ с графа.
– Здравей, Голиат – поздрави Зенобия, потупвайки коня по врата. – Мина известно време, нали, стари приятелю?
Тя остави конят да я подуши, преди да го оседлае.
Назир се присъедини към тях, носейки дрехите на Страйдър.
– Изобщо не изглеждаш като него – каза Роуина.
Назир се усмихна.
– Те дори няма да забележат. Всичко, което ще видят, е черната коса и дрехите.
Веднага след като се качи на коня, Страйдър се скри зад купчина сено, докато тя и Зенобия отваряха вратата на конюшнята.
Назир пришпори коня напред, изстрелвайки се навън.
Пищейки, жените се разбягаха в различни посоки.
– Лорд Страйдър, върнете се! – извикаха няколко.
Осъзнавайки, че мъжът си е отишъл, групата се намуси и замърмори. Няколко хвърлиха диви погледи към нея, преди да изчезнат.
Роуина беше смаяна, че това беше проработило и докато всички не се махнаха, тя не осъзна, че Зенобия се беше втурнала обратно, за да се скрие, след като бяха отворили вратата.
– Най-накрая – въздъхна Страйдър. – Момент на спокойствие.
Роуина му се намръщи както беше облечен в черното облекло на сарацин. Изглеждаше толкова чужд и все пак красив в него.
– Имаш ли други дрехи? – попита той Зенобия.
Тя поклати глава.
– Нямаше време.
– Роуина, ще имаш ли нещо, което да ѝ заемеш?
Тя кимна. Зенобия беше цяла глава и рамене по-висока от нея, но Елизабет – също. Съмняваше се, че приятелката ѝ ще има нещо против да заеме няколко рокли на Зенобия.