– Благодаря ти – каза Страйдър. – Ти ще вземеш дрехи за нея, докато ние си проправяме път обратно към палатката ми. Може ли да се срещнем там възможно най-бързо.
– Да.
Тя ги наблюдаваше, докато излизаха и се надяваше, че никой няма да ги види. Наистина щеше да е зле за Страйдър, ако някой го хванеше облечен така, когато все още половината кралски двор го подозираше за убийството на Сирил.
Но това, което ѝ хареса, беше начинът, по който той се движеше като безмълвен вятър. Бързо. Уверено. Изцяло мъж и все пак нещо повече.
Нещо, което я караше да изпитва нежност към него, каквато не искаше да чувства. Лорд Страйдър беше мъж, който бе лесно да обичаш. За нещастие, той никога нямаше да бъде мъж, когото лесно да опитомиш.
Водолея наблюдаваше от сенките как двамата сарацини излизат от конюшнята.
Бяха дошли за него точно както бяха обещали.
Убий или ще бъдеш убит.
Това беше единствената клетва която хората които го бяха пленили му бяха отправили, когато му позволиха да излезе на свобода. Бяха му дали две години да приключи със задачата си. Ако всички мъже на ръката му бяха мъртви до това време, щяха да му позволят да живее.
Ако не, някой друг щеше да бъде изпратен да го убие.
Неговите две години бяха приключили преди месец и оттогава нямаше знак от хората, които го държаха в плен.
Водолея мислеше, че ще бъде в безопасност. Никой не знаеше, че някога е бил в Утремер. Никой не можеше да се приближи до него.
Очевидно беше сгрешил.
За разлика от останалите той знаеше, че сарацините не бяха убили Сирил. Но те щяха да убият него.
Нямаше място, на което да се скрие от такива дяволи. Щяха да го намерят.
Паника се надигна в сърцето му. Нямаше никого, на когото да се довери. Ако някой от Братството научеше за присъствието му, щяха да го убият също толкова бързо, колкото асасините.
А ако Хенри разбереше за мъжете, които беше убил...
Никой нямаше да го е грижа, че тези хорабяха заслужили съдбата си. Водолея беше убивал безмилостно. Това беше всичко, което го интересуваше светът. Собственото му падение от ръцете им щеше да бъде отхвърлено.
Още по-лошо, щеше да бъде изложен.
Не, отказваше да изстрада още унижение.
Личният му избор беше да разкрие сарацините, преди да го намерят или да приключи с убийствата, които му бяха възложени.
Оставаше само едно име на ръката му.
Само едно...
Уидоумейкър.
Страйдър проклинаше, докато влизаше в палатката си и се наведе под меча целещ се в главата му.
Завъртайки се, Страйдър хвана младия си нападател през кръста.
– Спри, Рейвън – изръмжа той, когато рицарят му се опита да го атакува отново. – Аз съм.
Младежът се поколеба.
– Страйдър?
Зенобия се засмя зад него.
– Малкият Рейвън? Ти ли си?
Той се намръщи.
– Зенобия?
Още веднъж тя отметна хаджията си и му се усмихна. Той се затича да я прегърне, докато Страйдър сменяше дрехите си.
– Хубаво е да те видя, калпазанино – нежно каза Зенобия. – Виждам, че Страйдър не те е убил все още за това, че го вбесяваш.
– Не, а ти... – Рейвън спусна погледа си по нея. Младежът винаги беше изпитвал нежност към жената войн. – Изглеждаш прекрасно, както винаги.
Тя се усмихна сърдечно.
– И така, защо вие двамата сте облечени по този начин? – попита Рейвън.
Зенобия обясни как тя и Назир бяха напуснали незабавно Светите земи, за да попречат на убиеца, докато Страйдър приключваше със смяната на дрехите.
Веднага след като той се присъедини към тях, тя го погледна закачливо.
– Вероятно трябва да се ожениш – каза Зенобия. – Поне тогава може да имаш миг спокойствие от обожаващата те тълпа.
Той се присмя, докато Рейвън изглеждаше ужасен.
– Не можем да оставим Страйдър да се ожени – заяви той отбранително. – Кой тогава ще ни води?
– Има много по-важни неща от прякото командване, калпазанино – нежно отвърна тя. – Крал може да напусне страна, без да изгуби авторитета си или без страната да се разпадне на части.
Страйдър изсумтя.
– И този, който напусна Рим, го изгуби.
Зенобия поклати глава към него.
– Ще ти напомня това, когато си стар и самотен и само мишките ти правят компания.
Рицарят отхвърли думите ѝ достатъчно лесно.
– Не те виждам да бързаш към олтара.
Погледът ѝ стана тъжен.
– Сърцето ми вече е заето, но онзи, който го притежава, мисли твърде много като теб.
Страйдър съчувстваше на приятелката си. Не знаеше, че вече се е влюбила.
– Назир?
Тя се засмя силно на предположението му.