– Не. Наистина щеше да бъде благословия, ако можех да бъда с онзи, когото обичам. Но уви, той има собствен път, който да следва, а аз нямам място там.
Бедната Зенобия. Дъщеря на тъмничаря им, тя се беше присъединила към редиците им само седмици преди бягството им. Нещо повече, беше техният ключ към успешното бягство. Беше се отказала от всичко, за да им помогне. Това беше нещо, което никой от тях нямаше да забрави.
– Кога изгуби сърцето си? – попита я той.
– Преди много време. – Очите ѝ бяха пълни със сдържано терзание. – Повярвай ми, Страйдър, няма по-голяма болка от тази да оставиш онези, които обичаш да си тръгнат от теб. Да знаеш, че те са някъде там сами, и винаги да се чудиш дали са здрави и щастливи.
Той се намръщи на думите ѝ. Не беше типично за Зенобия да бъде толкова открита с чувствата си.
– Защо ми казваш това?
– Защото прекалено много от нас оставят умовете да победят сърцата им.
Тя отиде до входа и вдигна покривалото, когато Роуина пристигна.
Намръщването на Страйдър се задълбочи. Зенобия беше надарена с ясновидство и имаше моменти, в които способностите ѝ бяха плашещи.
Тя взе роклята от Роуина и ѝ благодари за нея.
Страйдър и Рейвън излязоха отвън, докато тя се преобличаше.
– Ще ми помогнеш ли, милейди? – Зенобия попита Роуина, когато тя понечи да се присъедини към мъжете.
Роуина се поколеба, след което се съгласи. Не знаеше защо изпитва странна ревност към сарацинската жена, но беше така.
– Не съм заплаха за теб, катина – нежно каза Зенобия.
– Катина?
– Означава „малко скъпоценно нещо”. Израз, който хората ми често използват за приятели.
Роуина ѝ отправи усмивка на привързаност, докато ѝ помагаше да облече бледосинята рокля на Елизабет.
– Не гледам на теб като на заплаха.
– Да, но го правиш. Завиждаш на моето приятелство със Страйдър.
– Едва ли.
Зенобия я погледна със знаещ поглед.
– Шшш, катина, не можеш да скриеш тези мисли от мен. Страх те е от това, което изпитваш към него.
– Откъде знаеш за това?
– Чувствата ти са силни и говорят дори когато ти не го правиш.
Преди Роуина да успее да отговори, Зенобия пребледня.
– Фолсуит – ахна тя.
Роклята ѝ се развърза, изтича към входа на палатката и дръпна Страйдър вътре. Лицето ѝ беше паникьосано, очите нефокусирани, докато сграбчваше с ръце туниката му.
– Фолсуит е следващият, който ще умре – каза Зенобия. – Довечера или утре.
– Той не е тук – намръщи се Страйдър. – Трябваше да дойде, но не пристигна. Мъртъв ли е вече?
Зенобия наведе глава, сякаш слушаше нещо, което никой друг не можеше да чуе.
– Не. Жив е. Но има зло около него. Трябва да бъде намерен.
– Ще изпратя Рейвън и Уил до земите му.
– Това няма да го спаси – въздъхна тя, сякаш чу нещо друго. Стисна очи и потрепери, като че ли усещаше вътрешна болка. – Ръката на съдбата никога не може да бъде променена. Той ще умре, а ти...
Тя погледна нагоре към Страйдър, сякаш нещо я ужасяваше.
– Какво? – попита Страйдър. – Зенобия. Кажи ми какво видя.
– Не мога – прошепна тя. – Всичко е сенки и тъмнина. Не мога да ти кажа какво е.
– Рейвън – рязко извика той младия си рицар. – Вземи Уил. Искам двамата да отидете до Йорк, за да предупредите Фолсуит.
Младежът кимна и се затича, за да изпълни заповедта.
Рицарят тръгна да излиза от палатката.
– Това няма да го спаси, Страйдър – предупреди го Зенобия.
– Може би не, но трябва да опитам.
Той отново остави двете жени насаме.
Вече по-скоро изплашена от жената, Роуина остави неловкото мълчание да се настани между тях.
– Може ли да завържеш гърба? – попита Зенобия и се обърна.
Роуина тихо ѝ помогна.
– Не трябва да се страхуваш от мен – каза Зенобия, докато Роуина връзваше роклята ѝ.
– Не съм изплашена от теб... точно.
– Не знаеш какво да правиш с мен.
– Ти си по-скоро странна.
Зенобия се засмя.
– Но ти цениш чудатостите в другите.
– До известна степен.
Зенобия се обърна към нея с усмивка. Облечена в една от роклите на Елизабет, жената лесно можеше да мине за европейка, макар да имаше екзотичен вид.
– Знаете ли, милейди – започна тя, докато нагласяше ръкавите си, – моите хора вярват, че жените са дори по-силни от мъжете.
– Наистина? – попита Роуина, удивена от факта.
Винаги е била под грешното схващане, че към арабските жени се отнасят с по-малко уважение, отколкото към европейските им посестрими.
– Да. Най-силната жена от нашето племе бива избирана да поведе мъжете ни в битка. Наричат я Дарина. Майка ми беше Дарина и ако бях останала с моите хора, щях да поема мястото на нейния приемник.